Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 7

Гласът: Побързай, защото не мога повече да издържам. Ето, ето, не мога повече, ще викам… и ще превърна всичко на пух и прах…

Джелсомино забързал и свил по една тясна уличка. Огледал се — наоколо нямало никой. Тогава снел ръка от устата си и издал едно леко „ах“, за да се освободи от обзелия го гняв. Една улична лампа и саксия с цветя, която паднала от един балкон, се разбили на паважа. Джелсомино въздъхнал:

— Когато се сдобия с пари, ще изпратя пощенски запис на общината за счупената лампа и саксията с цветя на онзи балкон. Но дали не счупих и нещо друго?

— Нищо друго! — отговорило му едно нежно гласче между две изкашляния.

Джелсомино се огледал, за да установи откъде иде гласецът, и видял едно коте или поне нещо, което отдалеч можело да се вземе за коте: цялото червено, червено като мак. То било само с три крачета и най-странното било, че имало само контурите на коте, подобно на онези картинки, които децата рисуват по стените.

— Я гледай — коте, което може да говори! — учудил се Джелсомино.

— Признавам, че съм малко особено коте. Например зная да чета и да пиша, защото съм син на един училищен тебешир.

— Син на кого?

— Тук, на тази стена, ме нарисува едно момиченце с късче тебешир, откраднато от училище. Но тъй като се зададе един полицай и момиченцето трябваше да бяга, то успя да ми нарисува само три крака. Затова съм куцо и реших, че името ми трябва да бъде Дзопино. Малко съм настинал и кашлям, тъй като мазилката беше влажна, а там прекарах цялата зима.

На зида наистина имало белег, сякаш оттам била отлепена рисунката на Дзопино.

— Но как слезе от стената? — попитал го Джелсомино.

— За това трябва да благодаря на твоя глас. Ако беше извикал малко по-силно, може би щеше да събориш зида и щеше да бъде цяло нещастие. А ето, за мен бе истинско щастие, че не успя да го събориш. Ах, колко е хубаво да можеш да ходиш дори и на три крака. Ти имаш само два и пак ти стигат, нали?

— Е, да! — признал Джелсомино. — Дори ми са много, тъй като ако имах само един, не бих напуснал дома си.

— Нещо не си много весел — забелязал Дзопино. — Какво ти се е случило?

Докато Джелсомино се готвел да разкаже своите преживелици, по уличката минало едно истинско коте с четири истински крака. По всяка вероятност трябва да е било много замислено, тъй като то дори не се обърнало да погледне нашите приятели.

— Мяу! — извикал му Дзопино.

На котешки език това значи „здравей!“. Котето се спряло изненадано или по-точно — възмутено от този поздрав.

— Името ми е Дзопино, а ти как се казваш?

Истинското коте се поколебало дали да отговори или не, но после сърдито отговорило:

— Фидо!

— Какво казва? — попитал Джелсомино, който естествено нищо не разбирал от котешки език.

— Казва, че името му било Фидо.

— Та това не е ли кучешко име?

— Точно така!

— Нищо не разбирам! — казал Джелсомино. — Най-напред търговец, който твърди, че ми дава мастило вместо хляб, а сега коте с кучешко име.

— Слушай какво, драги! — започнал да му обяснява Дзопино. — Той се мисли за куче. Искаш ли да чуеш?

И се обърнал към котето със сърдечен поздрав: