Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 5

— Сбогом! Сбогом! — повтарял Джелсомино, като се смеел от сърце на първата лоша постъпка, която правел през живота си.

Шапките и перуките се издигнали като птици към облаците, понесени от необикновената сила на Джелсоминовия глас, и само за няколко минути се изгубили от погледа. По-късно станало известно, че са паднали на много километри далеч от селото, а някои дори преминали границата.

Няколко дни по-късно Джелсомино също прекосил границата и се озовал в най-чудната страна на света.

От тази глава нека всички узнаят, че котките лаят

Първото нещо, което Джелсомино намерил, като пристигнал в тази чудновата страна, била една сребърна монета, която лъщяла на земята край тротоара.

„Чудно — помислил си Джелсомино, — че никой не я е намерил, аз обаче няма да я изпусна. Малкото пари, които имах, се свършиха още вчера и днес не съм сложил залък хляб в устата си. Но най-напред ще попитам хората наоколо дали някой не я е загубил.“

Приближил се към групата хора, които го наблюдавали, като си шушукали, и им показал монетата.

— Някой от вас, господа, да е загубил тази монета? — запитал той с тих глас, за да не ги изплаши.

— Върви си по пътя и не показвай тази монета, ако не искаш да имаш ядове! — бил отговорът, който получил.

— Прощавайте! — прошепнал Джелсомино смутено. И без да се бави, се отправил към магазина, на чиято табела пишело: „Хранителни и други продукти“.

На витрината вместо колбаси и буркани с мармалад били изложени тетрадки, кутии с бои и шишета мастило.

"Това сигурно са „другите продукти“ — помислил си Джелсомино и влязъл в магазина.

— Добър вечер! — тържествено го посрещнал търговецът.

„Право да си кажа — разсъждавал Джелсомино, — още не съм чул да бие обяд, но хайде, няма да правя въпрос.“

И пак с тих глас, макар и твърде силен за нормалните човешки уши, запитал:

— Имате ли хляб?

— Имаме, разбира се, драги господине. Колко желаете? Едно шише или две? Червен или чер?

— Чер не, разбира се! — отговорил Джелсомино. — При това наистина ли го продавате в шишета?

Търговецът прихнал да се смее.

— А как искате да го продаваме? Може би при вас го режат на филии? Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме!

И докато разговаряли, той му показал цяла етажерка, върху която, подредени по-добре от батальон войници, стоели стотици разноцветни шишета мастило. В магазина изобщо не се виждала и следа от хранителни продукти: нито парченце сирене, нито троха хляб.

„Този дали не е луд! — помислил си Джелсомино. — По-добре ще бъде да не споря с него.“

— Действително чудесен хляб — казал той, като посочил едно шише с червено мастило, най-вече за да чуе какво ще му отговори търговецът.

— Нали? — рекъл той, засиял от удоволствие, че хвалят стоката му. — Това е най-хубавият зелен хляб, който някога изобщо е пускан на пазара.

— Зелен ли?

— Разбира се! Извинете, но може би вие не виждате добре?

Джелсомино бил напълно сигурен, че вижда шише с червено мастило и вече търсел някакво извинение, за да излезе от магазина и да отиде при друг, по-малко луд търговец. Тогава неочаквано му хрумнала една идея.