Читать «Джелсомино в Страната на лъжците» онлайн - страница 34

— Вие искате да вземете наградата, която се пада на мен — продължавал да крещи Калимеро, като се мъчел да се измъкне от ръцете на полицаите.

— Чувате ли го? Ясно, че е в пристъп на лудост. Сложете му усмирителна риза и му запушете устата. Колкото до възнаграждението, помнете ми думите: не ще получи и стотинка, докато имам достатъчно големи джобове, за да прибера парите.

Така и Калимеро завършил в лудницата, където го затворили в отделна килия.

Най-сетне полицейският началник сметнал, че може да си отиде да спи, но от разни краища на града започнали да се получават тревожни сигнали:

— Ало, полицията ли е? Тук някъде има едно куче, което мяука. Може да е бясно. Изпратете някой да го прибере.

— Ало, полицията ли е? Слушайте, какво правят тези, които се занимават с прибирането на безстопанствени кучета? Пред вратата ни има куче, което мяука от половин час. Ако и утре бъде там, никой не ще може да излезе от дома ни, от страх да не бъде ухапан.

Полицейският началник веднага наредил да повикат кучкарите, разделил ги на групи, подсилени с подбрани полицаи, и ги разпратил из града да ловят „кучетата, които мяукат“ или — както читателят сам вече е разбрал — седемте котки на леля Панокиа.

Най-малкото коте било заловено само след половин час. То така се било унесло в мяукането, че не разбрало кога го заобиколили. Когато най-сетне видяло около себе си насъбралата се тълпа, помислило, че хората са се събрали да го слушат как мяука, и продължило да мяука с още по-голямо въодушевление. Един от онези, които били дошли да го хванат, се приближил към него приятелски, погалил го няколко пъти по гърба, но веднага след това го хванал здраво за врата и го бутнал в чувала.

Втората от седемте котки била хваната, докато стояла върху седлото на коня на един паметник и оттам приветствала с мяуканията си група иронични и насмешливо настроени котки, които след това отбелязали нейното залавяне с ужасен лай. Третата била открита поради спора й с едно куче.

— Луд ли си, та мяукаш? — казала котката на кучето.

— А според теб какво трябва да правя? Котка съм — мяукам — отговорило кучето.

— Извинявай, виждал ли си се някога в огледало? Ти си куче и трябва да лаеш. Аз съм коте и на мен се пада да мяукам. Ето чуй: мяу-мяу-мяууу.

Накрая, разбира се, завършили със страшен спор и кучкарите, без много да се бавят, хванали и двете животни, но след това пуснали кучето, тъй като то имало право да мяука.

След това хванали четвъртата, петата, шестата котка.

— Остава още една — приказвали помежду си кучкарите и полицаите, за да не заспят от умора.

Но каква била изненадата им, когато след многочасово търсене намерили не една, а две мяукащи котки.

— Изглежда, че са се умножили! — казал един от полицаите.

— Трябва да е заразително — прибавил друг.

Една от двете котки била седмата от котките на леля Панокиа, а другата чисто и просто бил Фидо, когото вече срещнахме в една от миналите глави на книгата и който след дълги размишления бил стигнал до заключението, че може би Дзопино бил прав, като го съветвал да мяука. Веднъж опитал и вече не му било възможно да лае, дори ако искал да прави това.