Читать «Спиране на сърцето» онлайн - страница 2

— Какво ще поръчате, сър? — попита сервитьорката.

Той я погледна с изморените си очи. Момичето бе младо, на възраст ученичка от горните класове, която работи в свободното си време да препечели някой и друг долар за филмовите си списания.

— Мога ли да погледна менюто — попита той.

Момичето кимна и се протегна край търговския пътник с цел да издърпа листа с менюто от мястото му зад контейнера със салфетките.

Вагон-ресторантът на мисис Пъркинз по нищо не се различаваше от множеството подобни заведения разхвърляни навсякъде из Америка. И в това до известна степен се криеше техния чар. За търговския пътник бе нещо като условен рефлекс да си поръча къс печено месо, картофено пюре, зелен грах и накрая чаша кафе. Той винаги внимателно изучаваше менюто, но си поръчваше винаги едно и също. А жена му, когато излизаха заедно вечер в Страудбърг винаги предпочиташе патладжани Пармезан, докато синът му — чийзбургер. Но винаги, винаги имаше нещо възбуждащо, екзотично и изпълнено с копнеж чувство на надежда, че някой ден ще открият нещо изключително в обикновения лист на най-обикновеното меню. И често се чудеше, дали, ако това се случи, би се осмелил да си го поръча.

Няколко минути по-късно сервитьорката поднесе поръчаното блюдо и той измънка нещо като благодаря, но момичето не се отдалечи — стоеше близо до кабината и мъжът започна да се пита, дали не е сторил нещо както не трябва.

— Вие, изглежда, за първи път идвате в града ни? — поинтересува се тя.

Той я погледна и не каза нищо.

— Попитах ви, защото аз познавам всички в Гримидж — продължи тя. — Той е малко градче.

— Да — каза търговският пътник, като дъвчеше бавно храната си, — така е, идвам тук за първи път.

— Да не сте случайно от Ню-Йорк?

— Не, Страудбърг.

— О! — тя се завъртя малко нервно и търговския пътник бе готов да се закълне, че ще го попита още нещо. Както бе успял да прецени, девойката бе доста хубава и привлекателна независимо от незрялата си възраст. Косите й с естествения цвят на свеж морков бяха стегнати в две къси плитки. Но лицето й бе толкова лишено от запомнящи се черти, че трудно можеше да се опише. Тя говореше с нисък и дрезгав глас, който бе до известна степен неприятен.

— Работа ли имате в нашия град, сър?

— Не, просто минавам и реших да зърна какво представлява.

Момичето го изгледа втренчено, след което се засмя.

Търговският пътник се усмихна.

— Чудя се, обаче — заинтересува се той. — Дали мога да се настаня в някой хотел наблизо. Не се чувствувам добре, че да карам през нощта.

— Хотел няма — отвърна сервитьорката, — Но ако наминете към леля Роужи, може би ще намерите свободна стая за гости. Тя обикновено подслонява пътниците.

— Тя изглежда ви е роднина.