Читать «Няма кой да пише на полковника» онлайн - страница 31

— Няма да ги приемат — каза тя.

— Трябва да ги приемат — възрази полковникът. — Само два пъти съм ги обул.

— Турците от тези работи не разбират — каза жената.

— Трябва да разберат.

— Ами ако не разберат?

— Нека да не разберат.

Легнаха си, без да вечерят. Полковникът почака жена му да прочете всичките молитви по броеницата и тогава изгаси лампата. Но не можа да заспи. Чу камбаните на киноцензурата и почти веднага — три часа по-късно — сирената за полицейския час. Хрипливото дишане на жена му на разсъмване стана тежко от ледения въздух. Полковникът още лежеше с отворени очи, когато тя заговори със спокоен, пълен с желание за сдобряване глас:

— Буден ли си?

— Да.

— Вразуми се, моля ти се — каза жена му. — Поговори утре с кума Сабас.

— Чак в понеделник ще се върне.

— Още по-добре — каза жена му. — Така ще имаш три дни, за да обмислиш.

— Няма какво да обмислям — каза полковникът.

Приятна свежест бе изместила навън лепкавия въздух на октомври. И по разписанието на алкараваните полковникът усети, че е декември. Когато удари два часът, той още не беше заспал. Но знаеше, че жена му също е будна. Опита се да легне на друга страна в хамака.

— Ти още не спиш — каза жена му.

— Да.

Тя помисли малко и каза:

— Ние не сме в състояние да направим такова нещо. Помисли си само колко са четиристотин песо накуп!

— Малко остава още до пенсията — каза полковникът.

— Повтаряш това от петнадесет години насам.

— Затова няма накъде да се бави повече.

Тя помълча, но когато пак заговори, на полковника му се стори, че никакво време не е минало.

— Струва ми се, че тези пари никога няма да дойдат — каза жена му.

— Ще дойдат.

— Ами ако не дойдат?

Той не намери глас да отговори. Когато петелът изкукурига за първи път, той си припомни истинското положение, но заспа дълбок спокоен сън, без угризения. Когато се събуди, слънцето беше вече високо. Жена му спеше. Полковникът методично повтори с два часа закъснение своите сутрешни движения и почака жена си, за да закусят.

Тя стана с непроницаемо лице. Казаха си „добро утро“ и седнаха мълчаливо на масата. Полковникът изсърба чаша черно кафе, изяде парче кашкавал и парче пестил. Целия предобед прекара в шивачницата. В един часа̀ се прибра вкъщи. Жена му кърпеше сред бегониите.

— Време е за обед — каза той.

— Няма нищо за обед — отвърна жена му.

Той сви рамене. Помъчи се да затвори вратичката на оградата край двора, за да не могат децата да влязат в кухнята. Като се върна, масата беше сложена.

Докато обядваха, полковникът усети, че жена му прави усилия да не заплаче. Това го разтревожи. Познаваше характера на жена си — твърд, естествено, и още повече беше закоравял за четиридесет години горчивини. Смъртта на сина им не бе изтръгнала от очите й нито една сълза.

Погледна я право в очите и в погледа му имаше упрек. Тя прехапа устни, избърса с ръкав клепачите си и продължи да се храни.

— Ти си безразсъден човек — каза тя. Полковникът мълчеше. — Своеволен, упорит и безсърдечен — повтори тя. Кръстоса приборите си върху чинията, но веднага суеверно поправи положението им. — Цял живот гладувам и накрая излиза, че заслужавам по-малко внимание от един петел.