Читать «Хайдушки копнения» онлайн - страница 64

Тия хора сега бяха около мене 40–50 души, повечето четници, а останалата част — преносвачи на материали. Начело с Яне Сандански, мои другари са, както съм поменал на друго място, Никола Наумов, македонски публицист, Димитър Стефанов, авокат и бивш задграничен представител на организацията, Александър Радославов, естественик, току-що свършил учение, Любомир Харизанов, вестникарски сътрудник, поручик Наумов и подпоручик Ангелов, бежанци от полковете си, и др. Ние отивахме да свикаме нов окръжен конгрес, чиято задача щеше да бъде, между другото, да избере и нелегален окръжен комитет. В съгласие со задграничното представителство, което в момента играеше ролята и на централна власт, кандидати за окръжното управление бяхме — Сандански, Стефанов, един от двамата офицери, Н. Наумов, ако понесе неудобния горски живот, Мълчанков, бивш учител, очакван да дойде из Неврокопско, и моя скромност. Ние пристъпвахме в Мелнишко, околия на Сандански. Тук, из пиринските пазви, беше сравнително най-удобно да се състои предполагания конгрес и най-безопасно за пребивание на едно управително тяло.

И в надвечерието на сериозна работа, аз вървях с мрачно предчувствие за изпитанията, които ми предстояха. Подозрителен, какъвто съм, струваше ми се, че Сандански бе подозрял у мене една амбиция, която — как ли да се изразя? — не можеше да му бъде много приятна… Не е чудно да се лъжа, но ако съм прав — лъгал се е моя другар. У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизма на работата, а по-късно — дълга на българин, който гледа обаче да помине с минимален ангажимент, смятайки, че други ще бъдат по-полезни, бидейки в състояние да се отдадат всецяло. И след убийството на Гарванова и Сарафова, когато приятели и другари от общия конгрес ми предлагаха най-настойчиво едно видно място в революционната организация, аз се уморих да отказвам, като приех само съвещателно представителство. Както и да е, неразположението на Сандански към мене беше очевидно. Ние прехвърлихме границата, прегазихме Разлога, избродихме половината Пирин — все заедно, но по организационни дела приказвахме твърде рядко. Макар всякога предупредителен, той ставаше от ден на ден по-предпазлив към мене, а пък аз — все по-нервозен и сърдит.

Дружината се люшна низ полуотснежените ребра на Демиркапия — едни скачайки като кози от камък на камък, други хлъзгайки се неудържимо по голите песъчливи подплеси.

— Мечка. Вдясно нагоре. Мечка с меченце! — развикаха се неколцина изведнъж.

Додето успеем да видим звяра, два-три изстрела бяха гръмнали вече. След няколко секунди стреляше цялата дружина и всички крещяха:

— Хей, хей, какво правите, луди ли сте! Ей го Лопово, има аскер, ще ни тури лютото! Престанете, хей!…

И никой не преставаше. А мечката се вътреше на едно място с мечето, което подскачаше около нея или се криеше под нозете й. Град от куршуми се сипеха върху уплашено ревналите животни, изложени върху един подплес зад дълбока пропаст, не по-далеч от двеста стъпки. Изхабиха се може би сто патрона — то бе врявата на цяло сражение — и нито един куршум не улучи. Когато стрелбата престана, престана да се върти и мечката, като протягаше шия удивено, прибрала мечето под себе си. А планината ехтеше от гърмежите, чути посредством ехото на мълвата чак в България. След няколко дни софийските вестници писаха, че сме имали един кръвопролитен бой с многоброен аскер, от който били паднали стотини убити и ранени, и от нас — разбира се, съвсем малко, или почти никой…