Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 75

— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.

Но Димов едва го чу.

— Защо наистина? — измърмори той омърлушено.

С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.

— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.

— Сигурно е пълно с чужденци.

— Няма нищо страшно. Това са най-обикновени провинциални веселяци.

Веселяците дремеха край масите и по-скоро се преструваха на весели. Не им спореше и лучената чорба, гъста и лепкава като клайстер. Парижки месари в накървавени бели престилки пиеха кротко на бара своя безплатен аперитив, колкото да създадат известен колорит на заведението. Провинциалистите гледаха малко уплашено кървавите петна по престилките и нагъваха без апетит супата. Но на Димов тя хареса — поне оная част, която можеше някак си да се погълне. Изпиха заедно бутилка вино и си тръгнаха.

— Утре ви каня на официална вечеря — каза Дюран. — Навярно ще присъствува и директорът.

Димов го погледна едва ли не уплашено.

— Много ви моля!… Ама знаете ли как не обичам официални срещи и вечери.

Дюран се замисли.

— За вечерята някак си може да уредим… Но тогава ще се наложи да дойдете още веднаж в бюрото ми. Няма да ви се размине без една официална благодарност. Да не говорим за мисис Доналд!

— Не ми е приятно да услужвам на милиардери — изсумтя Димов.

— Без шеги! Навярно ви чака и парична премия. Най-малкото от страна на застрахователната компания.

— С удоволствие ви я отстъпвам — усмихна се Димов.

— Не се шегувайте. Това не са малко пари!

— Не се шегувам, но у нас това е абсолютно забранено. Държавен служител може да получи само законната държавна премия. И нищо друго.

— Ха! — възкликна Дюран. — По тоя начин ще услужите на капиталистите. Знаете ли колко ще се зарадват? Тия пари и без друго ги бяха прежалили.

— Знам! — отвърна Димов. — Но принципът си е принцип.

Дюран го зяпаше любопитно.

— Странни хора сте вие! — измърмори той.

Опитаха се да спрат едно такси. То наистина спря, но в него седеше млада жена с доста претенциозен вид. Цялото й поведение подсказваше, че с удоволствие би ги приела и двамата. Дюран само махна с ръка, шофьорът предвидливо замина.

— А това не влиза ли във вашите задължения? — усмихна се Димов. — Да я приберете на топло.

— Има си хора за тая работа — отвърна неохотно Дюран.

Тая нощ Димов заспа веднага — без никаква мисъл в главата, макар да съзнаваше много добре, че има за какво да се мисли. На сутринта отиде в Българското посолство, където го прие посланикът. Димов му разказа всичко — до арестуването на мадам де Вол. Посланикът слушаше поразен.