Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 60

Дюран почтително мълчеше, но Димов сякаш го изяждаше с поглед. Това наистина не беше фигура на петдесетгодишен мъж, от нея просто се излъчваше жизнена сила.

— Кулон спортува ли? — запита Димов тихо.

— Не особено интензивно — процеди едва ли не през зъбите си Дюран — Малко плуване и фехтовка.

— Фехтовка? Това наистина упражнява точния удар.

— Тихо!

След малко Кулон отключи вратата, те влязоха в двора.

— Извинете, господин Кулон — каза искрено загрижен Дюран. — Не знаехме, че ще ви обезпокоим лично.

— Няма никакво значение — отвърна любезно Кулон. — В събота обикновено освобождавам прислугата.

Кулон тръгна пръв, другите двама след него. Изкачиха мраморните стъпала и влязоха в голям хол, целият облицован в дърво. Въпреки здрача поради спуснатите щори те успяха да различат изящните витринки с красиви старинни предмети. Кулон вървеше бавно, така че Димов имаше възможност да види тия, край които минаваше. Наистина всяка от малките вещи беше истински шедьовър — особено медальоните. По лека извита вътрешна стълба се изкачиха на втория етаж. Там Кулон ги въведе в кабинета си. Беше много просторен кабинет в английски стил, с тежки и малко мрачни мебели и внушителна библиотека. Но тук нямаше изложени никакви старинни неща — нищо освен две кръстосани шпаги върху подложка от кадифе.

— Това е господин Димов — представи го Дюран. — От българската полиция.

Кулон го погледна бързо и се поклони едва забележимо, без да подаде ръка.

— Моля, седнете — каза той.

Двамата се настаниха в кожените фотьойли, доста далеч един от друг. Всъщност не беше толкова лошо — той не можеше да ги наблюдава и двамата едновременно.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита вежливо, но все тъй сдържано Кулон и седна зад бюрото си.

Дюран извади от чантата си кутията за енфие и му я подаде. Кулон внимателно я пое. Лицето му бе съвсем спокойно, не подсказваше нищо.

— Искам да чуя вашето мнение за тая кутия, господин Кулон — каза Дюран.

Кулон я разгледа доста продължително. След това отвори капака и хвърли поглед върху султанския знак. Но това като че ли не му беше достатъчно — бръкна в бюрото си и извади оттам лупа със сгъваема дръжка. С нея доста внимателно разгледа камъка.

— Оригинална и ценна вещ! — каза той най-сетне. — Носи личния знак на султан Абдул Хамид Първи.

— А камъкът?

— Несъмнено истински изумруд.

— На колко я оценявате? Кулон се замисли за миг.

— Лично аз бих дал за нея до сто хиляди франка. Откъде я имате?

— Взехме я от един от вашите магазини. Кулон го погледна учудено.

— Сериозно? Аз трябваше да зная.

— Предложиха ни я само за хиляда франка.