Читать «Кутия за енфие» онлайн - страница 27

— Разбра ли какво ти казах?

— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.

— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.

— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.

— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.

На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.

„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.

— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.

— Да, същият…

— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.

Дюран го зяпаше не по-малко учудено.

— Вие полицаи ли сте?

— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.

— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.

Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.

— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.

Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?