Читать «Белият гущер» онлайн - страница 11

В това Алекси се увери още докато бяха на Златните пясъци. Той по-скоро усети, отколкото разбра, че нощем Корнелия просто не спи. И след всеки изминат ден ставаше все по-бледа, по-унила и по-безпомощна. И веднъж той се събуди от тихия й плач, толкова нещастен, горчив и отчаян, че просто се вледени.

— Какво ти е, Корнелия? — запита уплашено той.

— Алекси, нека се върнем в София! — каза тя умолително.

— Разбира се. Още утре… Щом тука не ти е приятно…

— С тебе навсякъде ми е приятно, Алекси — отвърна тя.

— Ами тогава защо?

— Не мога да спя в една стая с това момче.

От няколко месеца тя наистина спеше отделно. Просто така бе поискала и в своята залисия около сина си Алекси дори не бе запитал защо. Но сега, поразен от думите й, той каза:

— Чуваш ли се какво приказваш, Корнелия? Как тъй не можеш?…

— Не знам!… — отвърна тя безпомощно. — Просто ме е страх от него, Алекси. Не разбираш ли, че ме е страх?

Алекси нищо не й отвърна. Сега пък той не заспа до сутринта. Мислеше и мислеше, мъчеше се с все сила да проникне в нейните странни думи. Понякога за кратки мигове сякаш успяваше, истината мощно нахлуваше в него. И както внезапно нахлуваше, така се и изпаряваше. След мигове той отново нищо не помнеше и нищо не знаеше. Никога не бе изпадал в такова странно състояние, струваше му се, че се е побъркал. Да й каже ли истината? Не, по-лошо. Много, много по-лошо. И отсега нататък трябва да се грижи само за нея — за нищо друго освен за нея.

Призори най-сетне заспа. Събуди го горещото лятно слънце, което грееше право в леглото му. Вече нищо не помнеше от кошмарната нощ. Знаеше само, че трябва незабавно да се върне в София, ако не иска завинаги да загуби жена си. Само това знаеше, но и то му беше съвсем достатъчно. Причините вече нито го интересуваха, нито можеше да проникне в тях.

И те наистина се върнаха още същия ден. И това, което единствено му остана от тоя тягостен ден, бе плахият, изпълнен с благодарност поглед на жена му.

5

През първите седмици като че ли всичко бе съвсем наред, сякаш внезапно се бяха върнали в доброто старо време, преди още да се роди техният син. Алекси отново започна да готви своите вкусни яхнии, своите фино подлучени гозби, с които бе прочут дори между колегите си. Пералнята просто пееше в ръцете му. Някоя и друга усмивчица се появи върху посърналото лице на Корнелия. Това още повече окуражи Алекси и той направи това, което никога досега не бе правил — заведе сам жена си на концерт. След това я заведе и на театър, без да се заинтересува какво дават. Но даваха „Призраци“ от Ибсен. Корнелия се върна у дома си съвсем разстроена, макар че външно не се издаде. И все пак Алекси разбра и стана още по-внимателен към жена си. Сега той едва поглеждаше към Неси, сякаш момчето наистина бе виновно за всичко. Но Неси ни най-малко не се разтревожи от това. Тоя грозен и космат човек му досаждаше, неговото натрапчиво внимание му тежеше много повече от грижите на тия бездарници — учените мъже. Но от тях все пак научаваше нещичко, а от баща си нищо. За него баща му беше чисто и просто един ограничен човек и нищо повече. Малко повече го интересуваше майка му, макар че не разбираше защо. Все пак нейната отчужденост и хладина му се струваха много по-привлекателни.