Читать «Захир» онлайн - страница 79

Бих желал да добавя: така стана и с Естер. Ала аз самият го разбрах едва когато видях промяната в погледа й. Винаги съм поглъщал нейната светлина, енергията й и те ме правеха щастлив, уверен в себе си, способен да вървя напред. А тя ме е гледала и се е чувствала грозна, потисната, защото с течение на годините моята кариера — тази кариера, за чието осъществяване тя самата толкова помогна — изтласкваше връзката ни на заден план.

Следователно, за да я видя отново, лицето ми трябваше да стане толкова чисто, колкото нейното. Преди да срещна нея, трябваше да срещна себе си.

Нишката на Ариадна

Раждам се в малко село, намиращо се на няколко километра от по-голямо село, в което има училище и музей, посветен на един поет, живял тук преди много години. Баща ми е почти на седемдесет, а майка ми — на двайсет и пет. Запознали са се, когато той пристигнал от Русия, за да продава килими, срещнал я и решил да изостави всичко заради нея. Тя би могла да му е дъщеря, но в действителност се държи така, сякаш му е майка, и му помага да си възвърне съня, който той е изгубил още от седемнайсетгодишен, когато е бил изпратен да се бие с германците при Сталинград в една от най-дългите и кървави битки по време на Втората световна война. От неговия батальон, наброяващ три хиляди души, оцеляват само трима.

Любопитното е, че той не говори в минало време: не казва „родил съм се в малко село“. Сякаш всичко става тук и сега.

— Ето какво става с баща ми в Сталинград: връщайки се от разузнаване с един патрул, той и най-добрият му приятел, също толкова млад, попадат в престрелка. Залягат в изровена от експлозия яма и престояват там два дни, без да ядат, без да има с какво да се стоплят, легнали в калта и снега. Чуват как руснаците разговарят в близката сграда, знаят, че трябва да стигнат дотам, но продължават да са под обстрел, миризмата на кръв изпълва въздуха, ранените молят за помощ денонощно. Изведнъж настъпва тишина. Мислейки, че германците са се изтеглили, приятелят на баща ми става. Баща ми се опитва да го хване за краката, изкрещява: „залегни!“ Ала е твърде късно: един куршум пронизва черепа му.

Минават още два дни, баща ми е сам с трупа на своя приятел до себе си. Не може да спре да повтаря: „Залегни!“ Накрая е спасен и отнесен в сградата. Няма храна, само боеприпаси и цигари. Изяждат тютюневите листа. След една седмица започват да ядат месото на мъртвите си замръзнали другари. Пристига трети батальон, който си проправя път със стрелба, оцелелите са спасени, ранените са превързани, след което се връщат на фронта — Сталинград не може да падне, от изхода на битката зависи бъдещето на Русия. След четири месеца на ожесточени сражения, канибализъм, ампутирани премръзнали крайници германците най-сетне се предават — това е началото на края на Хитлер и неговия Трети райх. Баща ми се връща пеша в селото си, което е на почти хиляда километра от Сталинград. Разбира, че не може да спи, тъй като всяка нощ сънува приятеля си, когото е могъл да спаси.