Читать «Захир» онлайн - страница 76

— Трябва да обслужа и други пациенти — каза той, остави храната върху масичката и излезе по най-бързия начин, сякаш искаше да избяга. Не от мен, а от думите ми.

След като санитарят не искаше да говори на тази тема, защо аз самият да не поразмишлявам? Спомних си откъси от едно стихотворение, което бях научил като дете:

Когато нежеланата от хората пристигне, може би ще ме е страх. Или ще се усмихна и ще кажа: Денят ми беше хубав, нека падне нощ. Ще завари изорано полето, масата сложена, почистен дома — всяко нещо на мястото му.

Бих искал това да е истина: всяко нещо да бъде на мястото си. А какъв ще бъде моят епитаф? И аз, и Естер бяхме оставили завещания, в които между другото споменавахме, че желаем да бъдем кремирани и моят прах да бъде разпръснат от вятъра на едно място, наречено Себрейро, по пътя за Сантяго, а нейният прах да бъде пуснат в морето. Така че нямаше да я има всеизвестната надгробна плоча с надпис.

Но ако трябваше да избера някоя фраза? В такъв случай бих искал на плочата ми да е гравирано следното:

„Той умря, докато беше жив.“

Може би изглежда безсмислено, но познавам мнозина, които вече не са живи, макар и да продължават да работят, да се хранят и да се занимават с обществена дейност. Правят всичко машинално, без да откриват вълшебния миг, който всеки един ден носи със себе си, без да спрат, за да размислят върху чудото на живота, без да осъзнават, че следващата минута може да бъде последната за тях на тази планета.

Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам всичко това на санитаря, още повече, че дойде да прибере чиниите друг човек, който започна разговор с мен по принуда, вероятно по нареждане на някой лекар. Питаше ме дали си спомням името си, коя година сме, как се казва президентът на САЩ и други подобни въпроси, които ни задават, за да проверят психическото ни здраве.

И всичко това само защото бях попитал нещо, което всяко човешко същество би следвало да направи: мислили ли сте за погребението си? Знаете ли, че рано или късно ще умрете?

Вечерта заспах усмихнат. Захирът постепенно изчезваше, Естер се връщаше и ако аз трябваше да умра днес въпреки всичко, което бях преживял — пораженията, изчезването на любимата жена, несправедливостите, които съм понесъл или съм причинил някому, — щях да се чувствам жив до последната минута и със сигурност можех да заявя:

Денят ми беше хубав, нека падне нощ.

След два дни вече си бях вкъщи. Докато Мари приготвяше обяда, прегледах пощата, която се беше натрупала. През това време портиерът звънна по домофона, за да ми каже, че пликът, който очаквам, му бил предаден още миналата седмица и сигурно е върху бюрото ми.

Благодарих му и противно на това, което си бях представял по-рано, не се втурнах тичешком, за да го отворя. Обядвахме, попитах Мари как вървят снимките, тя поиска да знае какви са моите планове, като се има предвид, че с тази ортопедична яка скоро нямаше да мога да изляза от къщи. Каза ми, че ако искам, може да остане при мен известно време.