Читать «Захир» онлайн - страница 71

Светлината, благословената светлина, която ме бе спасила от най-ужасното мъчение, задушаването, постепенно освети тялото ми, отвориха най-сетне капака на ковчега, аз бях облян в студена пот, изпитвах ужасна болка, но бях доволен, успокоен — те си бяха дали сметка, че са сбъркали. Какво щастие, че можех да се върна обратно на този свят!

Светлината най-сетне стигна и до очите ми: някаква ръка нежно докосна моята и едно момиче с ангелско лице попи потта от челото ми.

— Не се тревожете — каза ангелското създание, което беше с руси коси, цялото облечено в бяло. — Аз не съм ангел, вие не сте умрели и това тук не е ковчег, а камера за магнитен резонанс, за да разберем дали няма евентуални поражения. От това, което видях, няма нищо сериозно, но ще трябва да останете тук под наблюдение.

— Нямам дори и една счупена кост?

— Охлузвания по цялото тяло. Ако донеса огледало, ще се изплашите от вида си, но до няколко дни ще се оправите.

Опитах се да стана, но тя нежно ме възпря. Тогава усетих много силна болка в главата и изстенах.

— Не смятате ли, че е нормално? Все пак сте претърпели злополука.

— Смятам, че ме заблуждавате — казах аз с усилие. — Не съм дете, преживял съм какво ли не, мога да приема истината, без да изпадам в паника. Някакъв кръвоносен съд в главата ми всеки миг ще се пръсне.

Появиха се двама санитари и ме сложиха на носилка. Разбрах, че на врата си имам ортопедична яка.

— Някой спомена, че сте помолили да не ви преместват — каза ангелът. — Много добро решение! Ще трябва да стоите известно време с тази яка, но ако няма някаква неприятна изненада — защото не можем да знаем какви ще бъдат последствията, — ще се разминете само с големия уплах и ще разберете, че сте имали невероятен късмет.

— Колко време? Но аз не мога да остана тук.

Никой нищо не каза. Мари ме чакаше усмихната пред рентгеновата зала — явно лекарите й бяха казали, че не е нищо сериозно. Погали ме по главата, като скри ужаса, който сигурно е изпитала при вида ми.

Малкият кортеж премина по коридора на болницата — тя, двамата санитари, които тикаха носилката, и ангелът в бяло. Главата ме болеше все повече.

— Сестро, главата…

— Не съм сестра, а лекуващият ви лекар за момента, очакваме всеки миг да пристигне личният ви лекар. Що се отнася до главата, не се безпокойте: в резултат на един защитен механизъм организмът затваря всички кръвоносни съдове в момент на злополука, за да избегне спукването им. Когато опасността премине, те отново се отварят, кръвта започва пак да циркулира и затова изпитвате болка. Няма друга причина. Но ако искате, мога да ви дам приспивателно.

Отказах. И в този миг от някакво тъмно кътче на съзнанието ми изплува една фраза, която бях чул предишния ден:

„Гласът казва, че ще позволи това да се случи когато му дойде времето.“

Но той не е можел да знае. Не е възможно случилото се на пресечката на „Сен Жермен“ и „Сен Пер“ да е било резултат от световна конспирация, от нещо предопределено от боговете, които несъмнено са прекалено заети да се грижат за тази временно съществуваща планета, вървяща към своето разрушение, за да спрат пялата си работа само за да ми попречат да се срещна с моя Захир. Момчето едва ли можеше да предвижда бъдещето, освен ако… наистина не чуваше някакъв глас, или пък не съществуваше всемирен заговор и нещата не бяха много по-сериозни, отколкото си мислех.