Читать «Захир» онлайн - страница 70

И в никакъв случай да не го пускат да си тръгне, без да ми е оставил пакета!

Взех такси и го помолих да спре на пресечката на булевард „Сен Жермен“ и улица „Сен Пер“. Ръмеше, но ме деляха само трийсет метра от ресторанта с неговия дискретен надпис и широката усмивка на Роберто, който от време на време излизаше навън, за да изпуши една цигара. По тесния тротоар към мен вървеше жена с детска количка и тъй като нямаше място за двама ни, слязох от бордюра, за да може тя да мине.

И тогава като в забавен кадър светът се завъртя около мен: земята стана небе, а небето — земя, дори забелязах някои детайли от горната част на сградата на ъгъла. Толкова пъти бях минавал оттам, а нито веднъж не бях поглеждал нагоре. Спомням си за чувството на изненада, за вятъра, който задуха с все сила в ушите ми, и за далечния вой на куче; изведнъж всичко потъна в мрак.

Бях запратен рязко в някаква черна дупка, в чийто край виждах светлина. Но преди да стигна дотам, невидими здрави ръце ме издърпаха с все сила назад и аз се събудих сред гласове и викове: всичко това едва ли бе продължило повече от няколко секунди. Усетих в устата си вкус на кръв, мириса на мокрия асфалт и веднага разбрах, че съм претърпял злополука. Бях едновременно в съзнание и в безсъзнание, опитах се да помръдна, но не успях, видях, че до мен лежи друг човек — толкова близо, че можех да доловя миризмата му, парфюма му. Представих си, че това може би е жената с бебето, която вървеше по тротоара. Боже мой!

Някой се приближи до мен и понечи да ме вдигне, но аз изкрещях да не ме докосват, защото сега е опасно да местят тялото ми; бях запомнил от някакъв банален разговор през една банална вечер, че ако ми е счупен вратът, и най-малкото неправилно движение би могло да ме парализира завинаги.

Борех се, за да запазя съзнание, очаквах болката, която така и не идваше, опитах се да помръдна, но реших, че ще е по-добре да не го правя. Бях обхванат от спазми, а после — от някакво вцепенение. Отново помолих да не ме докосват, чух някъде далече воя на сирената и разбрах, че мога да спя, повече не бе нужно да се боря, за да спасявам живота си, той беше или изгубен, или спасен, това не зависеше повече от мен, а от лекарите, сестрите, късмета, „нещото“, наречено Бог.

Дочух гласа на някакво момиче, което ми съобщаваше името си — не успях да го запомня — и ме успокояваше, че няма да умра. Искаше ми се да вярвам на думите й, помолих я да остане по-дълго до мен, но тя скоро изчезна; видях, че слагат на врата ми нещо пластмасово, на лицето ми — маска, и заспах отново, този път без да сънувам каквото и да било.

Когато дойдох в съзнание, чувах само някакво ужасно бръмчене в ушите си: всичко останало бе потънало в тишина и пълен мрак. Изведнъж усетих, че всичко около мен се движи, и бях убеден, че носят ковчега ми. Щяха да ме погребат жив!

Опитах се да удрям по стените, но не можех да помръдна нито един мускул на тялото си. За известно време, което ми се стори цяла вечност, почувствах, че ме изтикват напред, и в този миг, използвайки последните си сили, нададох вик, който отекна в това затворено пространство, върна се в ушите ми, почти ме оглуши, но знаех, че благодарение на него съм спасен, защото веднага след това в краката ми се появи светлина: бяха разбрали, че не съм умрял!