Читать «Захир» онлайн - страница 7

Вземам една салфетка, за да освободя главата си от тези мисли и да ги излея върху хартията. Ще се абстрахирам от всякакви чувства и ще видя какво трябва да направя.

1) Допускам, че наистина е отвлечена. В такъв случай животът й в този момент е в опасност, аз съм неин съпруг, неин спътник в живота, трябва да направя и невъзможното, но да я открия.

Отговор на това предположение: тя си е взела паспорта. Полицията не знае, че Естер си е взела и някои лични вещи, а също и малкия албум с изображения на светци покровители, които винаги носеше, когато пътуваше в чужбина. Изтеглила бе и пари от банката.

Заключение: подготвила е заминаването си.

2) Допускам, че е повярвала на някакво обещание, което се е превърнало в капан.

Отговор: много пъти се е оказвала в опасни ситуации — това е част от работата й. Винаги обаче ме е предупреждавала, тъй като аз бях единственият човек, на когото тя можеше да се довери изцяло. Казваше ми къде трябва да отиде, с кого ще се срещне (въпреки че в повечето случаи използваше кодови имена) и какво да правя в случай, че не се върне до определено време.

Заключение: не е планирала среща с източниците си на информация.

3) Допускам, че е срещнала друг мъж.

Отговор: няма отговор. От всички предположения това е единственото логично. Но аз не мога да го приема, не мога да повярвам, че ще си тръгне по този начин, без поне да ми каже причината. Както аз, така и Естер винаги сме се гордели, че сме се справяли с всички трудности на съвместния живот. Страдали сме, но никога не сме се лъгали — макар и да сме премълчавали някои извънбрачни връзки, което беше част от правилата на играта. Знам, че тя много се промени, след като се запозна с въпросния Михаил, но нима това може да е основание да се прекрати един десетгодишен брак?

Дори и да е спала с този мъж, да се е влюбила в него, нима не е сложила на везните моментите, които сме изживели заедно, и всичко онова, което сме постигнали, преди да се впусне в една авантюра и да не се завърне? Свободна беше да пътува когато пожелае, живееше заобиколена от мъже, войници, на които им се налага да живеят дълго без жени; аз обаче никога не я питах за нищо, а и тя нищо не ми казваше. И двамата бяхме свободни и се гордеехме с това.

Ала Естер изчезна, оставяйки видими следи само за мен. Сякаш искаше да ми отправи тайно послание: отивам си.

Защо?

Струва ли си да отговарям на този въпрос?

Не. Защото в отговора е скрита неспособността ми да задържа до себе си жената, която обичам. Струва ли си да я търся, за да я убедя да се върне при мен? Да моля, да изпрося още един шанс за нашия брак?

Това ми изглежда смешно: по-добре да страдам, така както съм страдал и преди, когато други жени, които съм обичал, са ме напускали. По-добре да си ближа раните, както съм правил и в миналото. Известно време ще живея погълнат от мисълта за нея, ще стана мрачен, ще дразня приятелите си с това, че няма да разговарям за друго освен за изчезването на жена ми. Ще се опитам да си обясня случилото се, ще прекарвам дни и нощи, спомняйки си всеки миг, изживян с нея, и накрая ще стигна до извода, че е била жестока с мен, а аз винаги съм се опитвал да се държа с нея по най-добрия начин. Ще си намеря други жени. А когато вървя по улиците, ще търся нея в жените, с които се разминавам. Ще страдам ден и нощ, нощ и ден. Това може да продължи седмици, месеци, а може би и повече от година.