Читать «Захир» онлайн - страница 5

„Не ме интересува, нямам желание.“

Как можеха да знаят дали имат, или нямат желание, след като никога не бяха опитвали? Излишно е да питам: те всъщност се бояха от всякаква промяна, която би разтърсила света, с който са свикнали.

Инспекторът казва, че съм свободен. В момента съм свободен, но бях свободен и в затвора, защото за мен свободата продължава да бъде най-ценното нещо на този свят. Вярно, заради нея пих вина, които не ми харесваха, направих неща, които не би трябвало да правя и никога повече няма да направя, получих белези от рани по тялото и в душата си, раних някои хора, но им поисках прошка в мига, в който разбрах, че мога да правя всичко, но не и да принуждавам друг човек да ме следва в лудостта ми, да споделя жаждата ми за живот. Не съжалявам за преживените страдания, нося белезите си като медали, знам, че свободата има висока цена, толкова висока, колкото е цената на робството; единствената разлика се състои в това, че плащаш на драго сърце и с усмивка, макар и понякога усмивката да е придружена от сълзи.

Излизам от участъка, а навън е чуден ден, слънчева неделя, която няма нищо общо с душевното ми състояние. Адвокатът ми ме посреща с няколко утешителни думи и букет цветя. Казва, че се е обаждал до всички болници и морги (неща, които се правят, когато някой не се завръща вкъщи), но не успял да намери Естер. Казва още, че успял да скрие от журналистите къде точно съм бил задържан. Казва, че иска да разговаря с мен, за да изработи юридическа стратегия, която да ми позволи да се защитавам в случай на евентуално обвинение. Благодаря му за загрижеността; досещам се, че той не възнамерява да изработва каквато и да било юридическа стратегия, а всъщност не иска да ме остави сам, защото не знае как ще реагирам. (Ами ако се напия и отново ме арестуват? Ако вдигна скандал? Ако направя опит за самоубийство?) Отвръщам, че имам важна работа и нямам никакви проблеми със закона, което е известно и на двама ни. Той настоява, но и аз не отстъпвам — в края на краищата съм свободен човек.

Свобода. Свободата да бъдеш отчайващо сам.

Вземам такси до центъра на Париж, слизам на Триумфалната арка. Тръгвам по „Шан-з-Елизе“ в посока към хотел „Бристол“, където обикновено пиехме горещ шоколад с Естер всеки път, когато някой от двама ни се връщаше от чужбина. За нас завръщането у дома беше като ритуал, потапяне в любовта, която ни свързваше, въпреки че животът ни тласкаше към все по-отдалечаващи се един от друг пътища.