Читать «Захир» онлайн - страница 116

— Винетки и осветителни стълбове ли?

— Не знаеш. Защото не цениш парите. Запомни тогава, че на банкнотата са изобразени четири винетки и единайсет осветителни стълба.

Четири винетки и единайсет осветителни стълба? Зарекох се да проверя следващия път, когато ми попадне такава банкнота.

— А използвате ли дрога?

— Малко, предпочитаме алкохола. Но не в големи количества, това не е в стила ни. Дрогата е за вашето поколение, не е ли истина? Майка ми например се дрогира, като готви за семейството, като непрекъснато разтребва жилището, като страда за мен. А когато бизнесът на татко не върви, тя пак страда. Можеш ли да си представиш? Тя страда! Страда за мен, за баща ми, за братята ми, за всичко. И тъй като аз трябваше да изразходвам цялата си енергия, за да се преструвам непрекъснато, че съм щастлива, реших, че ще е по-добре да напусна дома си.

Какво пък, това беше още една лична история.

— Подобно на жена ви — каза един рус младеж с пиърсинг на клепача. — Тя също е напуснала дома ви: дали защото е трябвало да се преструва, че е щастлива?

И тук ли? Дали Естер бе дала на някой от тях изцапано с кръв парцалче?

— Тя също е страдала — засмя се Лукреция. — Но доколкото ни е известно, вече не страда: това се казва смелост!

— Какво е правила жена ми тук?

— Придружаваше монголеца, споделяше неговите странни идеи за любовта, които започваме да разбираме едва сега. И задаваше въпроси. Разказваше своята история. Един прекрасен ден спря да задава въпроси и да разказва историята си: каза, че се е изморила да протестира. Предложихме й да зареже всичко и да дойде с нас, бяхме планирали едно пътуване в Северна Африка. Тя благодари за поканата, обясни, че има други планове и че ще пътува в противоположната посока.

— Чел ли си новата му книга? — попита Анастасия.

— Казаха ми, че е прекалено романтична, няма да ми е интересна. Кога ще си купим алкохол, за да се напием?

Хората ни правеха път, сякаш бяхме самураи, които влизаха в някакво село, бандити, пристигащи в някой град на дивия Запад, варвари, превземащи Рим. И въпреки че нито един от групата не се държеше заплашително, агресивността беше в дрехите, в пиърсинга, в това, че разговаряхме на висок глас и бяхме различни. Най-сетне намерихме един магазин за алкохолни напитки: за мой ужас всички влязоха и започнаха да пипат стоките по рафтовете.

Кого от тях познавах? Единствено Михаил, но дори и за него не бях сигурен, че ми е разказал истинската си история. А ако откраднат нещо? Ако някой от тях носи оръжие? Аз бях част от групата — нямаше ли вината да падне върху мен, понеже бях най-възрастният?

Мъжът на касата не откъсваше поглед от огледалото, монтирано на тавана на магазинчето. Знаейки, че той се страхува, младежите от групата се разпръснаха из помещението, правеха си знаци един на друг, напрежението растеше. За да прекратя всичко това, грабнах три бутилки водка и веднага се запътих към касата.

Някаква жена, която беше преди мен и плащаше кутия цигари, подхвърли, че по нейно време в Париж е имало бохеми и артисти, но не е имало банди от безпризорни, които да заплашват хората. След което препоръча на касиера да извика полиция.