Читать «Захир» онлайн - страница 107

В статията ми не фигурират имената на събеседниците и отношенията между тях. В реалния живот Естер, облечена с пуловер, гледа канала, който минава под прозорците ни. Все още не е военен кореспондент, в очите й все още има радост, обожава работата си, придружава ме винаги когато може и за нас животът продължава да е едно голямо приключение. Аз лежа мълчаливо на спалнята, мисълта ми е далеч от разговора, а от ума ми не излиза програмата за следващия ден.

— Миналата седмица интервюирах един полицейски инспектор. Разказа ми как успява да изтръгне по-голямата част от необходимата му информация: като използва техника, която наричат „студено/топло“. Обикновено разпита започва полицай, който се държи грубо, заплашва, че за него правилата не важат, крещи, удря по масата. И когато затворникът се изплаши, влиза „добрият“ полицай, накарва колегата си да спре, предлага на задържания цигара, държи се приятелски с него и по този начин получава това, което иска.

— Известно ми е.

— Той обаче ми разказа и още нещо, което ме ужаси. През 1972 година група учени от Станфордския университет в САЩ решили да създадат „изкуствен“ затвор, за да проучат психологията на полицейските разпити: подбрали двайсет и четири студенти доброволци и ги разделили на „пазачи“ и „престъпници“.

В края на първата седмица се наложило да прекъснат опита: „Пазачите“, момчета и момичета с нормална ценностна система, от добри семейства, се превърнали в същински чудовища. Мъченията станали ежедневна практика, а изнасилванията на „затворниците“ се възприемали като нещо естествено. Студентите, които участвали в проекта — както „пазачите“, така и „престъпниците“, — получили толкова дълбоки психически травми, че се наложило да останат дълго време под медицинско наблюдение и опитът никога повече не бил повторен.

— Интересно.

— Как можеш да смяташ това за „интересно“! Говоря ти за нещо изключително важно: за способността на човек да върши зло винаги когато му се предостави тази възможност. Говоря ти за моята работа, за нещата, които научавам чрез нея!

— Именно това смятам за интересно. Защо се сърдиш?

— Да се сърдя? Как бих могла да се сърдя на някой, който не обръща ни най-малко внимание на това, което казвам? Как би могъл да ме изнерви човек, който не спори с мен, а само си лежи, загледан в празното пространство?

— Да не би да си пила?

— Ти дори и това не знаеш, нали? През цялата вечер бях до теб, а ти дори не си забелязал дали съм пила или не! Обръщаше се към мен само за да потвърдя това, което ти бе казал, или когато искаше да разкажа някоя хубава история за теб!

— Не разбираш ли, че съм работил цял ден и съм изтощен от умора? Защо не си легнеш? Ще се наспим и ще разговаряме утре.

— Защото през всичките седмици и месеци от последните две години само това правя! Опитвам се да разговарям с теб, но ти си изморен, трябва да спим и да говорим на другия ден! Но на другия ден изникват много други неща, трябва да работиш, да присъстваш на вечери, да спим и да разговаряме на по следващия ден! Ето така преминава животът ми: в очакване на деня, когато отново ще мога да те имам до себе си. Докато се изморя, престана да искам каквото и да било и си създам един свят, в който да се подслонявам винаги когато имам нужда: свят, който да не е прекалено далечен, за да не създавам впечатлението, че имам собствен живот, но и да не е много близко до твоя, за да не изглежда, че превземам личното ти пространство.