Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 20

След седмица ми се обади. Но ми каза единствено, че е изнесла нещата си и няма намерение да се връща. След още две седмици разбрах, че е наела малко таванско помещение на Басет Роуд, където всеки ден й се налагаше да изкачва с детето три етажа. След още два месеца подписахме документите.

Моето истинско семейство си тръгна завинаги. А семейството, в което съм се родил, ме прие с отворени обятия.

Веднага след раздялата и огромната болка, която последва, аз се запитах дали това не е било поредното грешно решение. Необмислено решение, така присъщо на хората, чели прекалено много любовни истории в юношеските години и пожелали да повторят на всяка цена легендата за Ромео и Жулиета. Когато болката поутихна — единственият лек за това е да мине време, — разбрах, че животът ми е позволил да срещна жената, която бих могъл да обичам цял живот. Всяка секунда до нея си бе струвала и въпреки случилото се аз отново бях готов да повторя всяка стъпка.

Ала освен че излекува раните ми, времетб ми показа нещо любопитно — можем да обичаме повече от един човек в живота си. Ожених се повторно, щастлив съм с новата си жена и не мога да си представя да съм без нея. Но това не ме задължава да се отрека от всичко преживяно. Просто трябва да внимавам да не сравнявам двете жени — любовта не може да бъде измерена както може да бъде измерена дължината на пътя или височината на сградата.

От връзката ми с Атина остана нещо много важно — син, нейната голяма мечта, която ми бе споделена, преди да решим да се оженим. Сега имам друг син от втората си жена и този път съм по-подготвен за всичко хубаво и лошо, свързано с бащинството. Не е като преди дванайсет години.

Веднъж, когато отидох да взема Виорел за уикенда, реших да засегна темата. Попитах я защо е била толкова спокойна, когато й казах, че искам да се разделим.

— Защото съм се научила да страдам мълчаливо. През целия ми живот е било така — отговори тя.

Едва тогава ме прегърна и изплака всичките сълзи, които не бе успяла да пролее в деня на раздялата.

Отец Джанкарло Фонтана

Видях я да влиза за неделната литургия. Както винаги носеше бебето на ръце. Знаех какви проблеми имат, но до онази седмица всичко ми се струваше нормално — недоразумения между съпруг и съпруга. Очаквах рано или късно нещата да се оправят, тъй като и двамата бяха хора, излъчващи доброта.

От една година тя не идваше да свири на китара и да възхвалява Девата. Беше се посветила на Виорел, когото аз имах честта да кръстя, въпреки че не знам да има светец с такова име. Но тя всяка неделя идваше на литургията и накрая, когато хората се разотиваха, ние винаги разговаряхме. Казваше, че съм единственият й приятел, бяхме се молили заедно на Бог, но сега имала нужда да изповяда пред мен земните си неволи.

Обичаше Лукас повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. Той беше баща на сина й, човекът, когото бе избрала, за да сподели живота си, мъжът, който се бе отказал от всичко и бе събрал достатъчно смелост да създаде семейство. Когато кризите започнаха, тя се опитваше да му помогне да разбере, че са временни, че трябва да се посвети на сина си, но няма намерение да го превръща в глезено дете. Остави го да се изправи сам срещу някои житейски несгоди. Оттам нататък тя отново щеше да е съпругата и жената, които той бе познал при първите им срещи, може би дори още повече, тъй като сега вече беше наясно със задълженията и отговорностите на направения избор. Но дори и така Лукас се чувстваше пренебрегнат, тя отчаяно се опитваше да се разкъса между двамата, ала все биваше заставяна да избира и винаги без никакво колебание избираше Виорел.