Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 18

Паулу Коелю

Но целият този романтизъм не беше достатъчен за осигуряване на прехраната. Тъй като аз не свирех на никакъв инструмент и не можех дори да забавлявам клиенти в бар, успях да си намеря работа единствено като стажант в архитектурна фирма — правех изчисления. Плащаха съвсем малко на час, та ми се налагаше да излизам рано от къщи и да се прибирам късно. Почти не можех да виждам сина си — по това време той спеше. Също така почти не можех да разговарям или да правя любов с жена си, която беше изморена. По цяла нощ се питах: кога ще се оправи финансовото ни положение, кога ще заживеем достойно, както заслужаваме? Въпреки че бях съгласен с Атина за безполезността на дипломата в повечето случаи, за инженерството (и правото, и медицината примерно) беше фундаментално човек да има определени технически познания. Иначе би рискувал живота на хората. И аз бях принуден да прекъсна преследването на важна за мен мечта — професията, която си бях избрал.

Започнаха разправиите. Атина се оплакваше, че не обръщам достатъчно внимание на детето, че ако ставало въпрос единствено за създаването на дете, тя можела и сама да се оправи, без да се налага да ми създава проблеми. Неведнъж затръшвах вратата на дома ни. Излизах, крещейки, че тя не ме разбира, че и аз не разбирам как така съм се навил на такава „лудост“ да имаме дете на двайсет години, преди да сме в състояние да си осигурим минималните финансови условия. Постепенно престанахме да се любим, дали от умора, дали защото и двамата изпитвахме гняв един към друг.

Започнах да изпадам в депресия, смятайки се за употребен и манипулиран от любимата жена. Атина забеляза, че ставам все по-странен, но вместо да ми помогне, реши да се концентрира само върху Виорел и музиката. Започнах да използвам работата си като вид бягство. Понякога разговарях с родителите си и все чувах едно и също — била забременяла само за да ме върже.

От друга страна, тя ставаше все по-набожна. Веднага поиска да направим кръщене, сама избра името на бебето — Виорел, от румънски произход. Мисля, че освен малцина емигранти в Англия никой не се казва Виорел. Аз го сметнах за артистично и отново си дадох сметка, че става дума за странна връзка с неизживяно минало — дните, прекарани в сиропиталището в Сибиу.

Опитвах се да се приспособя към всичко това, но усещах как губя Атина заради детето. Разправиите ни ставаха все по-чести, тя започна да ме заплашва, че ще се изнесе, понеже Виорел получавал „отрицателна енергия“ от нашите караници. Една вечер аз се изнесох от къщи след поредната заплаха. Мислех, че ще се върна, щом се поуспокоя.

Крачех из Лондон без определена посока, проклинах живота, който си бях избрал, детето, което бях приел, жената, която май вече не проявяваше никакъв интерес към мен. Влязох в първия бар. Намираше се близо до метростанция. Изпих четири уискита. Когато в 11 часа затвориха бара, отидох до един денонощен магазин, купих си бутилка уиски, седнах на пейка на площада и продължих да се наливам. Група младежи се приближиха до мен, помолиха ме да ги почерпя, аз отказах и те ме набиха. Веднага дойде полиция и ни откараха в управлението.