Читать «Вещицата от Портобело» онлайн - страница 105

Започнах да разпределям времето си между изследванията по биология и чиракуването при един ковач. Вечно бях уморен, но се чувствах по-щастлив откогато и да било. Един ден напуснах работа и създадох собствена ковачница. Отначало тръгна на зле. Тъкмо когато започвах да вярвам в живота, нещата осезаемо се влошиха. Веднъж, докато работех, разбрах, че пред мен има един символ.

Вземах необработеното желязо и трябваше да го превърна в части за автомобили, селскостопански машини, кухненски прибори. Как се прави това? Първо, нагрявам при адска температура къса желязо. Докато се нажежи до червено. Веднага без капчица милост вземам най-тежкия чук и му нанасям няколко удара, докато придобие желаната форма.

После го потапям в кофа със студена вода и цялата работилница се изпълва със съскането на парата. Желязото пука и стене от рязката промяна в температурата.

Трябва да повтарям всичко това, докато не получа съвършенство — само веднъж не е достатъчно.

Ковачът направи дълга пауза, запали цигара и продължи:

— Понякога желязото, което попада в ръцете ми, не успява да издържи обработката. От топлината, ударите с чука и студената вода накрая се пука. И аз знам, че никога няма да успее да се превърне в хубаво рало или моторна ос. Тогава просто го оставям върху купчината старо желязо, която си видяла на входа на ковачницата ми.

Направи още една пауза и заключи:

— Зная, че Господ ме хвърля в огъня на изпитанията. Приел съм животът да ме удря с чук, а понякога усещам, че съм студен и безчувствен като водата, която кара желязото да страда. И единственото, за което се моля, е: „Господи Боже мой, Майко моя, не се отказвай, докато не приема формата, която ми е отредена. Опитвай по начина, който сметнеш за най-подходящ, колкото време е необходимо, но никога не ме захвърляй върху купчината старо желязо на душите ни.“

Когато разговорът ми с онзи мъж приключи, въпреки че бях пияна, знаех, че моят живот се променя. Зад всичко научено има една традиция и аз трябваше да потърся хората, които волно или неволно успяват да проявят тази женска страна на Господ. Вместо да ругая правителството и политическите машинации, реших да правя онова, което наистина желая — да лекувам хората. Останалото не ме засяга.

Понеже ми липсваха необходимите средства, се сближих с мъжете и жените от околността и те ме въведоха в лечебния свят на билките. Започнах да разбирам, че има една народна традиция, която идва от най-древни времена. Предава се от поколение на поколение с опита, а не с техническите познания. С тяхна помощ стигнах много по-далеч, отколкото позволяваха възможностите ми, защото не бях там само за да правя академични проучвания или за да помагам на правителството си да продава оръжия, или за да правя неволна пропаганда на политическите партии.

Аз бях там, защото, когато лекувах хората, се чувствах доволна.