Читать «Край река Пиедра седнах и заплаках» онлайн - страница 68

Бяха дошли няколко момчета с китари и веднага започнаха да настройват инструментите си. Решихме да седнем и да послушаме музика, преди да продължим пътуването си.

Малко след това някакъв човек влезе и седна до нас. Беше весел, извика на момчетата да изсвирят едно пасо добле.

— Но това е музика за корида! — каза жената. — Надявам се, че не са свирили подобно нещо!

— Не, не са. Засмяха се и засвириха фламенко. Аз и приятелят ми се чувствахме така, сякаш небесата бяха слезли при нас. Църквата, гостоприемният мрак, звукът на китарите и радостта на човека до нас — сякаш бе станало някакво чудо…

Постепенно църквата започна да се изпълва с хора. Момчетата продължаваха да свирят фламенко и всеки, който влезеше, се усмихваше, сякаш музикантите го заразяваха с радостта си.

Приятелят ми ме попита дали искам да присъстваме на литургията, която всеки момент щеше да започне. Отговорих му отрицателно, тъй като ни чакаше дълъг път. Решихме да си тръгнем, като преди това благодарихме на Бога за този хубав миг в живота ни.

Когато стигнахме до изхода, видяхме, че много, ама наистина много хора — може би всичките жители на това малко градче — се бяха запътили към църквата. Помислих си, че това трябва да е най-католическото селище в Испания. Може би заради това, че литургиите бяха много оживени.

Преди да влезем в колата, видяхме да се приближава някакво шествие. Носеха ковчег. Някой бе починал и щеше да бъде отслужена заупокойна литургия. Веднага щом шествието стигна до вратата на църквата, музикантите спряха фламенкото и засвириха реквием.

— Дано Бог се смили над тази душа! — каза жената и се прекръсти.

— Дано се смили! — повторих аз и също се прекръстих. — Но в посещението ни в тази църква наистина имаше поличба: всички истории имат тъжен край.

Жената ме погледна и нищо не каза. После излезе и след няколко минути се върна с листове хартия и писалка.

— Хайде да отидем навън — предложи тя. Излязохме заедно. Започваше да се развиделява.

— Дишайте дълбоко! Позволете на това ново утро да влезе в дробовете ви и да потече по вените ви! Както виждам, вчера не сте се изгубили случайно.

Нищо не казах.

— Не сте разбрали историята, която току-що ми разказахте, за поличбата в църквата — продължи тя. — Видели сте само тъжния край. Забравили сте моментите на радост вътре в църквата. Забравили сте, че небесата са слезли на Земята, а също и колко хубаво е да изживееш всичко това заедно със своя…

Тя спря и се усмихна.

— …приятел от детинство — добави, като ми намигна. — Исус е казал: „Оставете мъртъвците да погребат своите мъртъвци.“ Защото Той знае, че смъртта не съществува. А животът е съществувал още преди да се родим и ще продължи да съществува и след като напуснем този свят.

Очите ми се наляха със сълзи.

— Същото е и с любовта — продължи тя. — Съществувала е преди нас и ще продължи да съществува вечно.