Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 76

Докато разсъждавах, кучето тръгна към мен. Веднага престанах да мисля и изцяло се съсредоточих върху предстоящия двубой. Петрус избяга. Бях сам. Хвана ме страх. А щом усетих страха, кучето бавно започна да напредва към мен, като в същото време ръмжеше тихо. Сдържаното ръмжене беше много по-застрашително от високия лай. Страхът ми се усили. Прочело ужаса в очите ми, кучето се хвърли върху мен.

Сякаш камък ме удари в гърдите. Бях повален на земята и то започна да ме атакува. Мина ми някакъв бегъл спомен за това, че познавам смъртта си, че няма да е по такъв начин, но страхът в мен растеше и аз не успявах да го контролирам. Започнах да се боря, за да предпазя лицето и врата си. Силна болка в крака ме накара да се свия на кълбо. Усетих, че месото ми е разкъсано. Свалих ръцете си от главата и врата и посегнах към раната. В тоя момент едната ми ръка напипа някакъв камък до мен. Веднага го грабнах и започнах с цялото си отчаяние да налагам кучето.

То леко се отдръпна, по-скоро изненадано, отколкото ранено. Успях да стана. Кучето продължи да отстъпва. Изцапаният с кръв камък ми даде кураж. Прекалено много величаех силата на врага си, а това беше клопка. То не можеше да е по-силно от мен. Можеше да е по-пъргаво, но не и по-силно, защото аз бях по-тежък и по-едър от него. Страхът ми намаля, но бях изгубил контрол и започнах да крещя с камъка в ръка. Кучето отстъпи още малко и най-неочаквано спря.

Сякаш четеше мислите ми, В отчаянието си се чувствах силен и смешен, че се бия с куче. Внезапно в мен нахлу усещането за мощ. Някакъв топъл ветрец задуха из запустелия град. Този двубой започна да ми омръзва. Щеше да е достатъчно да го ударя по главата с камъка и щях да съм победител. Искаше ми се незабавно да приключа със случката, да видя раната на крака си и веднъж завинаги да сложа край на тази абсурдна история с мечове и пътища на поклонници.

Беше поредният капан. Кучето скочи и отново ме повали на земята. Този път то ловко успя да избегне удара с камъка, като захапа ръката ми и ме принуди да го изтърва. Започнах да го бия с голи ръце, но не му навреждах особено. Успявах единствено да се предпазя от повторно ухапване.

Острите му нокти започнаха да разкъсват дрехите и ръцете ми.

Внезапно чух вътрешния си глас, който ми нашепваше, че ако кучето ме надвие, битката ще свърши и ще бъда спасен. Победен, но жив. Кракът ме болеше, цялото ми тяло гореше от драскотините. Гласът настояваше да прекратя боя. Тогава го разпознах — беше Астраин, моя Пратеник, който говореше с мен. Кучето спря за момент, сякаш и то беше чуло гласа. Отново ми се прииска да прекратя цялата история. Астраин ми казваше, че много хора по света не са успели да открият своя меч, но какво от това? Аз исках да се прибера у дома, да бъда с жена си, да имам деца и да правя каквото ми харесва. Стига с тия измишльотини — двубой с куче и изкачване на водопади. За втори път си помислих това, но този път желанието ми бе по-силно и бях сигурен, че в следващата секунда ще се предам.