Читать «Дневникът на един маг» онлайн - страница 56

Трябва да наближаваше седем вечерта, когато Петрус ме накарада спрем. Сетих се за Ронсесвал, за бавното ни придвижване, когато толкова се нуждаех от чаша вино в студа. Притесних се, че ми е подготвил нещо такова.

— Един Пратеник не може да ти помогне да победиш друг Пратеник. Те не са нито добри, нито лоши, както ти казах преди, но притежават някакво чувство за лоялност помежду си. Не разчитай на Астраин да победиш кучето.

Точно сега не ми се говореше за пратеници. Искаше ми се час по-скоро да се озова в Санто Доминго.

— Пратениците на мъртвите могат да се влеят в нечие обзето от страх тяло. Затова в случая с кучето те са много. Дошли са по покана на страха на жената. Не само онзи на убития циганин, но и други, най-различни пратеници, блуждаещи из пространството в търсене на някакъв начин да влязат в контакт със силите на земята.

Едва сега отговаряше на моя въпрос. Но нещо в тона му ми се стори изкуствено, сякаш не му се приказваше за това. Инстинктът ми ме накара да застана нащрек.

— Какво искаш, Петрус? — попитах леко раздразнен.

Водачът ми не отговори. Излезе от пътя и отиде до едно старо дърво, почти без листа. Намираше се на десетина метра навътре в полето-и беше единственото дърво на хоризонта. Понеже не ми беше дал знак да го последвам, аз останах на пътя, И присъствах на необичайна сцена. Петрус започна да обикаля дървото. Говореше нещо на висок глас, гледайки към земята. Когато свърши, ми помаха да се приближа.

— Седни тук — каза. В тона му имаше нещо различно, но не можех да разбера дали е съчувствие или нежност. — Ще останеш тук. Утре ще се срещнем в Санто Доминго де ла Калсада.

Преди да успея да кажа каквото и да било, Петрус продължи:

— Тия дни — уверявам те, че няма да е днес — ти ще трябва да се изправиш срещу най-големия си враг по Пътя на Сантяго, Кучето. Когато този ден дойде, бъди спокоен. Аз ще съм до теб и ще ти давам необходимата сила в схватката. Но днес ще трябва да се изправиш срещу друг един враг, един нереален враг, който обаче може да те погуби или да ти бъде най-верен другар — смъртта.

Човекът е единственото създание в природата, което осъзнава, че ще умре. Затова, само за това, дълбоко уважавам човешкия род. Вярвам, че ще има по-добро бъдеще от настоящето. Макар да знае, че дните му са преброени и че всичко ще свърши, когато най-малко очаква, човекът води с живота борба, достойна за безсмъртните. Онова, което хората наричат суета — да оставят след себе си дела, деца, да увековечат името си, — аз смятам за най-висша проява на човешко достойнство.

Става така обаче, че бидейки крехко създание, човекът все се опитва да скрие от себе си своята твърда убеденост, че ще умре. Не си дава сметка, че именно смъртта го кара да извършва най-добрите постъпки в живота си. Страх го е от преминаването в мрака, таи дълбок ужас от непознатото. Единственият начин да се пребори със страха си е да забрави, че дните му са преброени. Не разбира, че с ясното съзнание за смъртта ще има кураж за много повече, ще се осмели да отиде много по-надалеч от завоеванията на битието. Защото няма да има какво да губи, тъй като смъртта е неизбежна.