Читать «Повест за Настрадин Ходжа» онлайн - страница 339

Настрадин Ходжа разбрал какво става в душата му и дал на крадеца таен знак да се скрие.

Крадецът изчезнал.

Велможата въздъхнал по-спокойно.

— Писари, задраскайте всичко, каквото записахте преди това за скъпоценностите — заповядал той. — Най-добре скъсайте тия листи и почнете наново. Пишете: понеже въз основа на много неопровержими доказателства напълно достоверно е установено, че споменатите скъпоценности принадлежат на една жена, вдовицата…

— Саадат — услужливо подсказал Настрадин Ходжа.

— …на една жена, вдовицата Саадат — продължил велможата, — то съгласно закона и справедливостта трябва незабавно да й се върнат…

Тук го прекъснали виковете на сарафина:

— Как така — да й се върнат? Скъпоценностите са мои, а не на тая вдовица!

Той досега мълчал, защото не можел да разбере нищо от това, което ставало, макар че усещал нещо недобро за себе си. Но когато станало дума за скъпоценностите, се развикал:

— И това ми било съд! — крещял той. — Къде ти са неопровержимите доказателства? Аз не виждам нито едно!… Това е нов коварен замисъл срещу мене! Искам да ми бъде представено поне едно доказателство! Добри хора! — ударил той на молба към тълпата. — Чувате ли, виждате ли? Пред очите ви ограбват един честен човек! Добри хора, бъдете свидетели!

Тълпата забучала, отвърнала му с майтапи, смях, подигравателни подмятания; едно хлапе взело да крещи като пъдпъдък, друго заджафкало, трето замяукало; на площада настанала бъркотия, нетърпима и недопустима пред лицето на началството.

— Търговецо Рахимбай, млъкни! — срязал го велможата. — Буниш народа срещу закона и властта!

— Няма да млъкна! — крещял Диво търговецът. — Скъпоценностите са мои, пари съм давал за тях!

Шумът и вълнението на площада се усилили. Трябвало да се укроти търговецът. Но велможата не виждал как може да стане това, защото търговецът изпаднал в такъв бяс, че вече нито уговорки, нито увещания можели да го вразумят.

Тогава, за да се спаси, велможата се решил на крайното средство.

Дал знак на стражаря със сопата.

— Ще ида в двореца, нека великият хан лично да разгледа моето дело! — крещял търговецът, а през това време откъм гърба му се приближавал бабаитинът-стражарин с вдигната отстрани сопа.

— Нека великият хан види какви съдии има! — и това било последното, което можал да извика.

Сопата го халосала по главата.

Търговецът изплезил език, очите му се облещили и се обърнали. Той се засинял, взел високо и често-често да хълца, политнал настрана — щял да падне, но навреме бил подхванат от стражаря със сопата.

Другите стражари успели да усмирят тълпата и да въдворят ред.

Велможата се възползувал от затишието, обявил присъдата и собственоръчно дал на вдовицата торбичката със скъпоценностите.

Макар всичко това да ставало пред очите на търговеца, той вече не викал и не пречел на правосъдието. Едва ли дори е виждал нещо, понеже гледал на света само с бялото на полузатворените си очи, а зениците му стоели някъде дълбоко под челото. Хълцането, редувано с хъркане, тресяло гойното му тяло — така го и изпратили до дома му, съпроводен от трима стражари: двамата го влачели под мишниците, третият го бутал отзад.