Читать «Повест за Настрадин Ходжа» онлайн - страница 3

Хубавицата мълчала, само скрито се усмихвала — било й хем смешно, хем тъжно. А пътят все тъй звънял и димял под копитата на магарето. И се носела песента на Настрадин Ходжа. За десет години къде ли само не бил ходил: в Багдад, Стамбул и Техеран, в Бахчи-сарай, Ечмиадзин и Тбилиси, в Дамаск и Трапезунд, опознал всички тия градове и безброй други и навсякъде оставял спомен за себе си.

Сега се връщал в родния си град, в Бухара-и-Шериф, в Благородната Бухара, дето се надявал, скрит под чуждо име, да си поотдъхне от безкрайните си скиталчества.

ВТОРА ГЛАВА

Като се присъединил към един голям търговски керван, Настрадин Ходжа пресякъл бухарската граница и на осмия ден от пътуването си видял далече в прашната мъгла познатите минарета на великия славен град.

Дрезгаво заподвиквали измъчените от жажда и пек керванджии, камилите ускорили крачките си: слънцето вече захождало и трябвало да се бърза, за да влязат в Бухара, преди да се затворят градските порта. Настрадин яздел на опашката на кервана, обвита в гъст, тежък облак прах; това бил родният, свещен за него прах; струвало му се, че мирише по-хубаво от праха на другите далечни земи. Кихал, кашлял и говорел на магарето си:

— Ето ни най-сетне у дома. Кълна се в аллаха, тук ни очаква сполука и щастие.

Керванът приближил до градската стена тъкмо в минутата, когато стражата затваряла портите. „Почакайте, в името на аллаха!“ — извикал керванбашията и показал отдалече една жълтица. Но портите вече се затворили, паднали със звън резетата и часовите застанали на кулите до топовете. Полъхнал прохладен вятър, в мъгливото небе угаснал розовият светлик и ясно се откроил тънкият сърп на младата месечина, а в здрачната тишина от безбройните минарета се понесли, високите, провлечени и печални гласове на муезините, които призовавали мюсюлманите на вечерна молитва.

Търговците и керванджиите коленичили, а Настрадин Ходжа с магарето си тихичко се отбил настрана.

— Тия търговци има за какво да благодарят на аллаха; те днес обядваха и сега се канят да вечерят. А ние с тебе, вярно мое магаре, не сме обядвали и няма да вечеряме; ако аллах желае да получи нашата благодарност, нека прати на мене паница пилаф, а на тебе сноп детелина!

Завързал магарето на едно крайпътно дърво, а той легнал направо върху земята, като сложил под главата си един камък. Пред очите му в тъмнопрозрачното небе заискрили сияещи плетеници от звезди и всяко съзвездие му било познато: тъй често през тези години той бил виждал над себе си откритото небе! И винаги си мислел, че тия часове на безмълвно мъдро съзерцание го правят по-богат от най-богатите и макар богатият да яде от златни блюда, той пък винаги трябва да нощува под стряха и не може в полунощ, когато всичко утихне, да почувствува летежа на земята през синята прохладна звездна мъгла…