Читать «Свят извън времето» онлайн - страница 148

Сянката в тъмнината го запита:

— Как мислиш, дали мъжете-дикти ще ме намират за хубава?

— Да. Не само хубава, но и екзотична. Щом жените им ме харесваха, няма начин мъжете да не харесват теб.

Тя се извърна към него.

— А ти смяташ ли, че съм красива?

— Нали знаеш, че не изпитвам особено влечение към…

— Това не е отговор! — прекъсна го тя. — Не ти пречеше да се въргаляш с техните жени!

Той отстъпи назад.

— Да ти призная честно, от край време изпитвам срах пред красивите жени. И от тебе също. Ако питаш подсъзнанието ми, все едно, че още носиш твоето сребърно бастунче.

— Корбел, осъзнаваш добре, че диктите може и да не понесат промяната в биологичния ритъм. Слънцето изгрява всяка сутрин над град Четири, през цялата година. — Тя го докосна по рамото. — А дори и да надживеят промените, ние с теб ще сме единствените човешки същества. Ако умрем без да оставим потомство…

Искаше да се свие в черупката си, но същевременно нещо в него го подканяше да я доближи. Накрая реши да не обръща внимание и на двете желания.

— Не бързай толкова. Нищо чудно някои от жените-дикти вече да носят в себе си моето потомство. Така ще разберем дали все още принадлежат на човешкия род. Но дори да не са част от него, поне стоят близо.

— Хайде да се прибираме. Задушно е… — Той вдигна ръка към светещия в небето нашественик, но тя го задърпа. — Ако падне върху Земята, нима би желал да гледаш?

— Да. — Но Корбел вдигна шлема и я последва. Отдавна не носеше със себе си сребристото бастунче. Единственото, с което можеше да го заплаши, беше планета, десет пъти по-голяма от Земята.

В асансьора беше прохладно. Вентилацията работеше. Все още се чувстваше с опънати нерви, дали заради приближаването на Уран, или пък от близостта на Норна… Той подсмъркна и преглътна надигащия се в него смях. Ето значи, какво беше подушил на покрива. Никога досега не беше си слагала парфюм.

Качулката й беше отметната назад. Косата й имаше екзотичен изглед: дълга, снежно бяла, разпиляна над огненочервеното наметало. Само бледи следи бяха останали от предишните старчески бръчки. Гърдите й бяха… екзотични, да, приповдигнати, заострени, примамливо оформени под наметалото. Какво щяха да видят в нея диктите — изострена чувствителност, или животинска невъздържаност?

Искаше я. Желанието се надигаше в него като зараждаща се лудост и това го плашеше още повече.

— Парфюм, значи — рече той, но гласът му беше пресипнал.

— Да — отвърна тя. — Не те ли е срам, да ме принуждаваш на подобни методи. Ако ти доставя удоволствие да подронваш гордостта ми, смятай че си успял.

— Нищо не разбирам!

— Феромони. Промених организма си така, че да продуцирам феромони, които да въздействат на сексуалното ти влечение. Феромоните са биохимичните знаци на общуване. — Тя пристъпи напред и сложи ръце на раменете му. — Нима смяташ, че съм искала да стане така…

Но докосването й беше последната капка, за да прелее чашата.

Наметалото й не беше закопчано, с изключение на една връзка и той я скъса. Повече се забави с набедрената си превръзка, защото ръцете му трепереха и накрая зави от яд. Наложи се тя да му помогне. Облада я направо на пода на асансьора, бързо и страстно. Може би й причини болка. Може би искаше да й причини.