Читать «Момъкът от морето» онлайн - страница 11

— Остави. Хвърли я на стола. Аз после ще я сгъна — казала тя.

Младежът се мушнал в леглото, а тя се върнала със свещта в кухнята да разтреби.

Преди още да свърши, извила се най-сетне бурята. Хана потреперила и след първата гръмотевица погледнала през отворената врата на спалнята. Там нищо не се размърдало.

„Всъщност би трябвало да изчакам, докато отмине — размишлявала тя. — Той дори не подозира, че ме е страх от бурята.“ Но след малко все пак се разсъблякла.

Момъкът спял вече, когато тя пристъпила до леглото. Не зная дали Хана е очаквала нещо друго. „Нищо чудно, че е уморен — мислела си тя. — Това е първият му ден на сушата, а колко нещо трябваше да преживее наведнъж.“ Той лежал настрана и дишал спокойно. Гърдите и раменете му били открити, защото сигурно му е било топло.

Хана затуляла с длан свещта, за да не се събуди от светлината, и го наблюдавала с умиление. Жал й било, че не го е целунала за лека нощ.

„Може би е очаквал? Или може би трябваше дори да прочета с него някоя вечерна молитва?“

Усмихната замечтано, тя духнала свещта и тихо легнала в леглото до него. Имало достатъчно място. Той не се събудил. Навън шумолял дъждът и Хана заспала.

Не бива да се учудваме, че на другата сутрин момъка го нямало. Хана също не се учудила. Аз вече казах, че тези истории завършват най-често тъжно или незадоволително. Ако бях си я съчинил, не би било трудно да измисля някакъв край така, че у никого да не останат съмнения, какво е излязло от цялата работа. Не биха били необходими много думи за Хана и младежа. Може би все пак е успяла да вземе змиорки от рибарите срещу замяна, а това би било вече успех. Или Хана пише писмо до майка си. Да, достатъчно е само да се вмъкне това писмо, то би било най простото нещо. Що се отнася до този пианист, е вече много по-трудно да се измисли съдба за него. Например любопитно би било да се узнае дали най-сетне е успял да изсвири докрай своята миниатюра. Ала кой ще знае това? Може би някой го е чул в концертната зала. Но дори и тогава все още остава открит въпросът: знае ли той нещо за преживяването на Хана? И ако знае, оказало ли е то някакво въздействие върху неговото свирене? Но както вече казах, фабулата не е мое изобретение и аз искам да разкажа само онова, което зная.

На другата сутрин Хана излязла пред вратата на къщичката. От предния ден още било малко душно. От бурята нямало следа. Под лъчите на слънцето сушата се простирала свежа и чиста. Недалеч пред една миша дупка клечала лисица. Почти без да извръща глава, тя хитро и крадешком поглеждала към Хана. „Нека си стои там“ — мислела си лисицата и без да й обръща повече внимание, се заела със своята работа.

Хана поела дълбоко въздух. „Ах, аз плаках вчера“ — спомнила си тя.

През стволовете на буките по-склона бляскало сребристо морето.

„Следния път — понечила да произнесе Хана, но не довършила мисълта си, дотолкова й се сторило естествено. — Само да дойде — помислила си тя, — все някак ще успея да го задържа.“

Морето съвсем леко се надипляло. Мънички вълни докосвали брега нежно, без да оставят диря, една подир друга.