Читать «Дух на човек, дух на бръмбар» онлайн - страница 14

— Вярно — казах аз. — Те не се предпазиха, както направихме ние. Никой от тях не оцвети тялото си за да покаже, че е човек.

— Трябва да ги прогоним оттук — каза твърдо Еона. — Ще имаме още повече неприятности, ако останат.

Другите също се присъединиха към думите му. Въпреки това аз поклатих глава.

— Не трябва да правим нищо, докато не се разходя с духовете — казах аз. — Сега имам дъвката. Ще я сдъвчем и ще видя кой ни е довел на това място и с каква цел. Само тогава можем да действаме.

Еона помисли за малко, после кимна.

— Това е мъдро — призна той.

Седнах до огъня, погледнах пламъците, после пъхнах дъвката в устата си и бавно задъвчих. Вкусът бе странен, едновременно сладък и горчив и не приличаше на нищо, което съм ял преди.

Отначало не стана почти нищо. Бавно пламъците започнаха да стават зелени, после сини, издигайки се пред мен като планина от цветове. Усетих топлината по цялото си тяло, затворих очи и почувствах себе си като птица, която се рее над земята.

Приземих се на едно място, което много приличаше на гората, където бях живял в действителния свят. По дърветата имаше ярки птици, маймуните бъбреха нещо, докато край главата ми прелитаха златни и червени пеперуди. Можех да подуша влагата на земята и да усетя топлия бриз по кожата си. Погледнах към ръцете си и видях, че татуировките ми се бяха върнали. Изглеждах като човек, какъвто винаги съм бил.

Една широка следа вървеше през сечището. Последвах я. Клоните се извиваха над главата ми и наоколо притъмня. Стигнах до стари каменни развалини, а на върха на развалините седеше огромен черен бръмбар.

— Ти ли си Кокоти? — попитах бръмбара. Чувствах как треперя от страх. Никога преди не бях заставал лице в лице с този велик дух.

— Аз съм Кокоти — отвърна бръмбарът. Гласът му бе остър и силен. — Защо си дошъл в света на духовете, човече?

— Дойдох да търся отговори.

— Какви отговори търсиш?

— Защо се родихме в света на духовете?

— Вие не сте по-добри от маймуните — каза бръмбарът — без значение как се украсявате.

— Отговори на въпроса ми, Кокоти — казах аз, по-смело.

— Вдигаш ръка срещу мене?

— Не — казах аз. — Ти си най-велик от всички духове, Кокоти и всички хора се страхуват от теб. Но отговори на въпроса ми, Кокоти и може би ще ти помогна в замяна.

— Цената е висока.

— Ще я платя.

Бръмбарът спря като размахваше във въздуха шестте си огромни черни ръце.

— Вие сте в света на духовете — най-после каза той. — Не сте мъртви, но все още не сте живи. Ти, който си като изпражненията на диво куче, трябва да знаеш това.

— Тогава какви сме ние?

— Вие сте бъдещето — каза той. — Вие всички сте бъдещето. — И тогава той се наведе напред и отхапа главата ми с блестящите си черни челюсти.

Събудих се студен и вдървен, задъхвайки се от болка. През бамбуковите стени в селото се процеждаше от изток слаба светлина и небето изглеждаше сиво. Усетих капка дъжд да пада на челото ми, после още една.

Огънят бе угаснал. Изправих се и се огледах.

Еона и Марага ме наблюдаваха. Очите им бяха подпухнали — изглежда не бяха спали през цялата нощ. Копието на Еона лежеше до краката ми. Той ме беше пазил.