Читать «Крадецът от Шейди Хил» онлайн - страница 2

Джил беше весел, ласкав и непринуден. Каза, че се радва да ме види. При последното си пътуване до Бермуда купил много подаръци за децата ми, но забравил да ги изпрати.

— Нали ще донесеш нещата, мила — обърна се той към жена си. — Помниш ли къде ги сложихме?

Тя се върна с пет-шест големи и скъпи на вид пакети и ги изсипа в скута ми.

Аз се възхищавам от децата си и обичам да им правя подаръци. Жестът на семейство Бъкнам ме очарова. Това беше хитрост, разбира се — нейна, предполагам, — една от многото, с които през изминалата година се е мъчила да запази самочувствието в дома им. (Забелязах, че опаковката е стара. Когато се прибрах вкъщи, намерих в пакетите няколко овехтели кашмирени пуловери от дъщерите на Джил и едно шотландско кепе с мазна кожена лента отвътре. Това още повече засили чувството ми на симпатия към изпадналото в беда семейство Бъкнам.) С куп подаръци за децата и съчувствие, бликащо от всеки ъгъл, аз нямах сърце да им нанеса удара. Поговорихме за мачовете от Уърлд Сирийс, за някои дреболии в службата, а когато заваля и задуха вятър, помогнах на мисис Бъкнам да затвори прозорците. После си тръгнах, взех ранен влак и в бурята се прибрах в къщи. Пет дни по-късно Джил Бъкнам се отказа завинаги от пиенето, върна се в службата, отново стана дясната ръка на стареца и най-напред хвана мен за гушата. Струва ми се, че ако съдбата беше предопределила да стана руски балетист, да се занимавам с художествена бижутерия, да рисувам баварски танцьори върху чекмеджетата на бюрата или пейзажи върху мидени черупки, да отида да живея в затънтено място като Провинстаун, едва ли щях да срещна по-странна сбирщина мъже и жени, с които се сблъсках в тази професия. Затова и реших сам да напусна.

Някога майка ми ме учеше, щом имам риза на гърба, да не говоря за пари, затова аз и в немотията си не желаех да говоря за пари. Така че няма да ви рисувам картината на преживяното през следващите шест месеца. Наех си кантора — местенце, където се побираха само маса и телефон. Пращах писма, но рядко получавах отговор, а телефонът можеше и да се откачи. Настъпеше ли време да търся пари назаем, нямаше към кого да се обърна. Майка ми мразеше Кристина, но мисля, че и нямаше много пари. Като дете, когато ми купуваше балтон или сандвич със сирене, винаги казваше, че нарушава принципите си. Имах много приятели, но дори и животът ми да бе заплашен, не бих се обърнал към някой от тях да ме почерпи, камо ли да му поискам петстотин долара назаем, а аз имах нужда от повече. Най-лошото е, че досега не успях да ви нарисувам що-годе точен портрет на жена си.