Читать «Крадецът от Шейди Хил» онлайн - страница 5

Чух звъна на металическия гердан и плочката с номера на кучето — и миг след това старият ловджийски пес на Шийла изтича в хола. Аз го погалих зад ушите и той се върна в леглото си, изръмжа и заспа. Познавах къщата не по-лошо от своята. Стълбата бе покрита с килим и аз сложих крак на едно от стъпалата, за да се уверя, че тя не скърца. После тръгнах нагоре. Всички врати на спалните бяха отворени. От спалнята на Карл и Шийла, където при многолюдни приеми често бях оставял балтона си, долиташе тежко дишане. Задържах се секунда на прага, за да се ориентирам. В полумрака се виждаше леглото и един стол с преметнати на него панталони и сако. Вмъкнах се бързо в стаята, взех от вътрешния джоб на сакото дебела пачка банкноти и се запътих обратно към хола. Изглежда, силната възбуда ме е направила несръчен, защото Шийла се събуди. Чух я да казва:

— Не чу ли някакъв шум, мили?

— От вятъра е — измънка съпругът, после и двамата отново притихнаха.

В хола се намирах в безопасност — в безопасност от всичко, но не и от себе си. Сякаш бях изпаднал в нервен припадък. Устата ми пресъхна, сърцето изстиваше, краката ми се подгъваха. Държах се за стената и едва пристъпях. Слязох по стълбата, здраво стиснал перилото, и зашеметен се измъкнах от къщата.

Прибрах се в своята тъмна кухня и изпих три-четири чаши вода. Трябва да съм стоял половин час и повече до мивката, преди да се сетя да погледна портфейла на Карл. Слязох в зимника и заключих вратата, после запалих лампата. В портфейла имаше малко повече от деветстотин долара. Угасих осветлението и пак се върнах в тъмната кухня. О, никога не съм предполагал, че човек може да бъде толкова нещастен, мозъкът му да бъде разделен на безброй кутийки, пълни догоре с угризение на съвестта! Къде останаха богатите реки с пъстърва от младостта и другите невинни забавления? Влажният мирис на буйните води, иглолистната гора след проливен дъжд, летният ветрец при откриването на риболова с дъх на трева като този на кравите. Главата ти се замайва и всичките реки са пълни (поне така си въобразявах в тъмната кухня) с пъстърва, нашето потънало съкровище. Заплаках.

Както казах, Шейди Хил е предградие, достъпно за критиката на плановици, авантюристи и лирични поети, но ако работиш в града и трябва да отглеждаш деца, мисля, че по-добро място едва ли би могло да се намери. Вярно е, че съседите ми са богати, което в случая означава свободно време, съвсем разумно използване от тях. Те пътуваха по света, слушаха музика и когато се случеше да купят книга на някое летище, избираха Тукидид, а понякога и Тома Аквински. Караха ги да строят противовъздушни скривалища, а те садяха дървета и рози, които правеха градините им разкошни, изпълнени с блясък. Ако следващата сутрин видех през прозореца на кухнята зловещо вонящите развалини на голям град, шокът от спомена за снощната ми постъпка едва ли щеше да бъде по-кошмарен. Моралното дъно на моя свят бе пропаднало, без да затъмни и на йота слънцето. Облякох се крадешком — защо са му на изчадието на мрака веселите гласове на семейството — и хванах ранния влак. Габардиненият костюм трябваше да лъха на чистота и честност, но аз бях едно жалко същество, чиито стъпки бяха взети за шума на вятъра. Прегледах вестника. Съобщаваха за обир в Бронкс, при който задигнали трийсет хиляди долара, предназначени за заплати. Някаква дама от Уайт Плейнс се прибрала от прием вкъщи и открила, че са откраднали кожите и бижутата й. Медикаменти на стойност шейсет хиляди долара били изнесени от един склад в Бруклин. Почувствах се по-добре, когато установих, че съм извършил нещо съвсем обикновено. Но само малко по-добре, и то за късо време. Отново се изправих пред констатацията, че съм просто крадец и мошеник, извършил нещо крайно осъдително и против нормите на всяка известна религия. Откраднах, нещо повече — влязох с взлом в къщата на приятел и наруших всички неписани закони, на които се крепи обществото. Съвестта така терзаеше душата ми — като човката на хищна птица, — че лявото ми око получи тик и отново бях на ръба на пълния нервен припадък. Влакът стигна до града и аз отидох в банката. На излизане едва не ме блъсна едно такси. Уплаших се не толкова за костите си, а за това, че можеха да намерят в джоба ми портфейла на Карл Уорбъртън. Когато се убедих, че никой не ме гледа, изтрих портфейла в панталоните си (да премахна отпечатъците от пръстите) и го пуснах в една кофа за боклук.