Читать «Кид» онлайн - страница 46

Когато къщата притихна, тя напусна стаята си и се промъкна долу през хола и навън през задната врата. Тя използваше задни улички и алеи, за да се отдалечи от пансиона в посока улица Кениън. Вече можеше да види светлините на Градския салон, когато осъзна, че имаше някой, облегнат до сградата в края на алеята, извеждаща до мястото, където искаше да отиде.

Тя вече бе започнала да отстъпва, когато мъжът извика:

— Има ли някой там?

Анабет замръзна на място с ръце върху револверите. Тя не каза нищо.

Мъжът бавно се изправи и тръгна към нея, блокирайки малкото светлина, навлизаща в алеята.

— Буут? — Гласът очевидно беше изумен. — Буут, ти ли си?

Анабет остана тиха. Тя разбра, че който и да беше мъжът, той сигурно е познал револверите на Буут със седефени дръжки. Тя бавно и тихо отстъпи напълно назад извън обсега на светлината.

— Ти си мъртъв — каза мъжът. — Ние те убихме.

Накрая Анабет позна гласа. Отис Грайър.

— Ти си един страхливец, който удря в гръб — каза Анабет с глас, приличащ на този на Буут, с една октава по-нисък от нейния собствен глас. — Би трябвало да те застрелям на място.

Грайър извади пистолета си и Анабет осъзна, че той щеше да стреля. Тя не очакваше да се изправи толкова бързо срещу някой от бандата или в такава смъртоносна ситуация. В секундите преди Грайър да стреля, тя помисли за Буут и своята клетва за отмъщение. Внезапно стана така, сякаш някой друг стоеше там вместо нея. Анабет почувства едно стягане в корема и една буца в гърлото си.

Нямаше време за мислене — или за чувства.

Грайър започна да стреля на сляпо в алеята. Анабет се хвърли на земята, докато измъкваше десния пистолет на Буут и стреля веднъж в силуета на мъжа срещу светлината.

Грайър извика и изпусна оръжието си.

Пръстът на Анабет беше на спусъка. Всичко, което трябваше да направи, бе да стреля отново и един от убийците на чичо й щеше да е мъртъв. Но ръката й трепереше толкова силно, че тя не можеше да се прицели.

Внезапно, настъпи суматоха в края на алеята, където се намираше Грайър. Тя не можеше да рискува да я хванат. Лицето й сега се намираше върху един афиш „ТЪРСИ СЕ“. Тя пъхна колта в кобура и като се притискаше до стените в алеята, бързо се измъкна от там. Влезе в следващата алея и скоро се намери зад Градския салон.

Тя пъхна ръце в джобовете си, защото не можеше да спре треперенето им. Едно нещо беше да се закълне да отмъсти, а съвсем друго да застреля друго човешко същество. Анабет пое дълбоко въздух и го остави да излезе бавно навън. Тя се облегна върху стената на Салона и остави главата си да падне срещу дъските.

Трябваше да го убия, Той застреля Буут в коляното, без да му мигне окото. Той е един подъл убиец. Заслужава да умре.

„Тогава защо не го довърши“ — попита един глас.

„Защото загубих самообладание.“

„Тогава по-добре си го намери отново. Или се премести в Колорадо“.

„Ще бъде по-лесно следващия път.“

„Ще си щастлива, ако има следващ път. По-добре стреляй първа — и на месо — отсега нататък.“

Анабет пое още веднъж дълбоко въздух и отново го изпусна. Това, което правеше, не беше игра. Мъжете, които бе решила да убие, бяха убийци. Ако я хванеха, нямаше да има милост. Ако искаш да оцелее, тя трябваше да внимава.