Читать «Защото е там» онлайн - страница 17

Те бяха на ските десет или дванадесет часа на ден и строяха иглута, за да спят в тях през нощта. Йетитата не караха ски, но техните широки, космати крака бяха като обувки за сняг и това, което им липсваше като скорост, го наваксваха с издръжливостта си. Те се връщаха по двойки, като всеки ден още двама оставаха надолу по веригата, докато останалите напредваха.

Най-после само на около петдесет мили от Южния полюс се върна и последната двойка йети, като оставиха Греса, Пиъри и Амундсен да завършат пътуването, което бяха започнали от средата на планетата. Те изминаха половината разстояние за един ден, а после трябваше да стоят още два дни в иглуто, докато бурята разпръскваше сняг навсякъде около тях и намаляваше видимостта, така че не можеше да се види почти нищо.

На сутринта на третия ден пред очите им изплува една земя, покрита със скъпоценни камъни: стените на току-що навалелите снежинки, които отразяваха червеникавата светлина във всички посоки. Толкова близо до полюса вятърът беше малко по-силен от бриз и те отново се отправиха към полюса като се движеха с дълги, нетърпеливи крачки и изминаваха три-четири мили на час.

Докато се приближаваха към целта си, те оглеждаха хоризонта пред тях за някакви знаци, оставени от други, които може да са минали по техния път, но нищо не нарушаваше еднообразната белота на леда.

Тогава, когато установиха, че се намираха само на около пет мили от полюса, Амундсен посочи с ръка на няколко градуса вдясно от тях и попита:

— Какво е това?

— Какво е това? — запита и Пиъри, обръщайки се за да погледне.

— Виждам нещо да стърчи на хоризонта.

Пиъри хвърли един поглед, после каза:

— Това е скала.

— Трябва да е доста висока.

— Тогава това е една проклета висока скала.

— Може би това е грамада камъни, струпани за ориентир — предположи Греса. — Може би все пак някой ни е преварил.

— Не — отсече Амундсен. — Това нещо трябва да е високо поне шест метра.

— Тогава… тогава са проклетите извънземни — въздъхна Пиъри. — Сложили са по една кула на двата полюса.

Той погледна назад, в посоката, от която бяха дошли, като че ли наистина си мислеше да се върне обратно, без дори да са приключили с последните няколко мили, но после поклати глава и отново тръгна напред. Амундсен и Греса мълчаливо го последваха.

То ставаше все по-високо, колкото повече го наближаваха и те започнаха да осъзнават, че бе много по-голямо и много по-широко, отколкото бяха предположили. Разчитайки на простото пресмятане, те погрешно бяха преценили разстоянието до полюса. Изминаха още десет мили преди да стигнат до него: цилиндрична стоманена островърха кула, широка шест метра и висока тридесет.

Въздухът се изпълни и земята потрепери от дълбок тътнещ шум, почти с по-малка скорост от тази на звука и след няколко минути стана очевидно, че кулата се завъртваше бавно в посока обратно на часовниковата стрелка.

— Една ос — каза Амундсен, смеейки се. — Каква велика шега!

— Пикая на шегата им! — каза Пиъри и като разкопча панталоните си, направи точно това. Урината му замръзна там, където се бе изляла върху метала.