Читать «Вечнозелените растения» онлайн - страница 7

Готвачката булдогът намрази още от пръв поглед. И не можеше човек да го укорява за това. Тя беше намусена, неприветлива стара жена, която и ние не обичахме особено. Но когато се стигна, дотам, че той изобщо престана да й позволява да влиза в кухнята и да си върши работата и леля ми и чичо ми трябваше сами да си готвят обедите и вечерите с помощта на домашната прислужничка — желаещо да услужи момиче, но неопитно в тази област, — всички единодушно решихме, че горката стара жена е обект на жестоко преследване.

Най-после чичо ми реши, че „обучението“ на кучето не бива повече да се отлага и отиде при най-близкия си съсед, който винаги се хвалеше, че бил голям специалист по спортните въпроси, да се посъветва с какво да започне.

— О, няма по-проста работа от обучаването на булдог — рекъл съседът засмяно. — Иска се само търпение и настойчивост.

— В такъв случай работата наистина ще е проста — отвърнал чичо. — Едва ли ще е нужно повече търпение от това да живееш в една къща с кучето, преди да е било обучено. Как да започна?

— Ще ти кажа — рекъл съседът. — Вкарваш го в една стая, в която да няма много мебели, затваряш вратата и я заключваш.

— Аха, разбирам — казал чичо ми.

— После го слагаш на пода по средата на стаята, коленичиш пред него и започваш да го дразниш.

— Охо!

— Да, и продължаваш да го дразниш, докато се разяри напълно.

— Което, доколкото познавам кучето, няма да ми отнеме много време — забелязал чичо ми съвсем сериозно.

— Толкова по-добре. В момента, в който то се разяри, ще се нахвърли върху тебе.

Чичо ми се съгласил, че това е напълно допустимо.

— Ще се хвърли към шията ти — продължил съседът — и точно в този момент трябва да си много внимателен. Докато се хвърля към тебе, но преди още да те е докоснало, ти трябва да му удариш един в мутрата и да го нокаутираш.

— Да, разбирам какво имаш пред вид.

— Разбираш, нали? Е, добре, в следващия миг, след като си го нокаутирал, то ще скочи и ще се хвърли отново. И ти отново трябва да го нокаутираш. Ще караш така, докато животното капне от умора и се усмири. Усмириш ли го веднъж — работата е свършена. То вече няма да е куче, а агне.

— И ти смяташ, че това е най-добрият начин? — попитал чичо ми, ставайки от стола.

— Разбира се — отвърнал съседът. — И винаги е резултатен.

— О, не се съмнявам ни най-малко — рекъл чичо ми, — но ми мина през ума, че като знаеш цаката на всички тия неща, може би ще поискаш да дойдеш и да се заемеш сам с усмиряването на кучето, а? Ще ти дам една стая само за тебе и ще се погрижа никой да не я доближава и да те безпокои. И ако — продължил чичо ми с типичното си добродушие, с което се отнасяше към хората, — ако по някаква случайност пропуснеш да удариш кучето в критичния момент или пък ако ти капнеш от умора и се усмириш пръв вместо него, аз с удоволствие ще поема на свой гръб тежестта на погребалните разноски; познаваш ме добре, така че можеш да бъдеш напълно сигурен, че всичко ще бъде направено с много вкус и мярка.