Читать «Вечнозелените растения» онлайн - страница 5

Като разбра, че не е в състояние да достигне краката на Джордж, кучето реши да се утеши с моите. Но аз също се качих на масата и седнах до Джордж.

Да клечиш с присвити пред себе си крака продължително време върху малка неустойчива еднокрака масичка, е истинско изтезание, особено ако не си свикнал. Неудобното ни положение ни измъчваше еднакво остро и Джордж, и мене. Не искахме да викаме за помощ, защото щяхме да разбудим цялата фамилия. А каквито бяхме честолюбиви тогава, повече се страхувахме от комичното положение, в което щяха да ни заварят, отколкото от недружелюбния поглед на неканения гост.

Седяхме така в мълчание около половин час — ние на масичката, а кучето на съседния стол, вторачило укоризнено очи в нас. И при най-малкото помръдване от наша страна то решаваше, че се каним да слезем, и изпадаше в лудешки възторг.

След като изтече половиният час, с Джордж направихме кратко съвещание — би ли било разумно да „рискуваме“.

— Не, в никакъв случай — рече Джордж. — Не бива да смесваме безразсъдната смелост с храбростта. Храбростта — продължи той (Джордж имаше голяма слабот към максими) — е плод на мъдрата зряла възраст, а безразсъдната смелост — на безумието на младостта.

Той каза още, че да слезем от масичката, докато кучето се намира в стаята, означавало да се причислим към втората категория, затова се отказахме и продължихме да седим.

Седяхме така близо час и на края на този час станахме тъй нехайни за живота си и толкова глухи към гласа на разума, че „рискувахме“. Метнахме покривката на масата върху главата на предполагаемия ни убиец, втурнахме се към вратата и избягахме.

На следващата сутрин изказахме недоволство пред стопанката, задето така лекомислено беше оставила този див звяр да се скита свободно из къщата, и й разказахме накратко, макар и не съвсем достоверно историята.

И вместо да се разтревожи и изкаже съчувствието си, както ние очаквахме, старата дама седна в креслото си и избухна в смях.

— Кой? Старият Бузър ли? — възкликна тя. — Изплашихте се от стария Бузър? И таз хубава, та той на мравката път прави. В устата му няма ни един зъб, затова го храним с лъжичка, а малкото ни коте така го тормози, горкия, че понякога дори не му се живее. Предполагам, че е искал да го погалите, той е свикнал да го галят.

Ето какъв беше звярът, който ни държа боси на масичката повече от час в студената нощ!

По-отблизо можах да опозная нрава на тази порода кучета, когато някакъв приятел на чичо ми му подари булдог — млад и як булдог. Кучето било великолепно, казал приятелят, имало нужда само малко да се пообучи, не било обучено както трябва. Моят чичо нищо не разбираше от обучаване на кучета, но работата му се сторила лесна и проста, затова благодарил на приятеля си, завързал около врата на трофея си едно въженце и го отвел в къщи.

— Нима ще трябва да живея в една къща с това чудовище, — попита възмутено леля ми, като влезе в салона един час след пристигането на кучето, последвана от самото четириного, което пристъпяше подире й с глупашки самодоволен израз.

— Чудовище ли? — възкликна изумено чичо ми. — Наричаш чудовище това великолепно куче? Баща му миналата година е получил почетна награда на изложбата в „Аквариум“.