Читать «Дневник на едно пътешествие» онлайн - страница 8

На някой много близък другар или роднина на кучето този разказ без съмнение би се сторил много увлекателен, но кажете ми, моля, какъв интерес би могъл да прояви към него един чужд човек, който дори не е виждал това куче?

Приятелят отначало се мъчеше да слуша съсредоточено и от време на време измърморваше: „Великолепно!“, „Много странно наистина!“, „Колко любопитно“ и подпомагаше разказа с възклицания като „Не, не е възможно!“, „И ти какво направи тогава?“ или: „Това в понеделник ли беше или в сряда?“ Но тъй като историята все напредваше и напредваше, без да й се вижда краят, той явно охладня към кучето и открито се прозяваше всеки път, щом му се споменеше името. Накрая даже ми се стори — не знам, може и да греша, — че го чух да процежда през зъби: „Да го вземат дяволите това проклето куче!“

Когато най-после кучешката история свърши, ние се зарадвахме, че ще си починем малко на тишина. Но се лъжехме; без да си поема дъх от нескончаемия брътвеж, нашият приказлив спътник добави:

— Но аз мога да ви разправя нещо много по-забавно от това …

И ние всички повярвахме на твърдението му. Ако се беше похвалил, че може да разкаже нещо по-глупаво и по-безинтересно, сигурно щяхме да се усъмним, но с готовност се хванахме на думите му, че ще ни разправи нещо забавно.

Ала и в новата история нямаше нищо забавно. Напротив, оказа се, че е само по-дълга и по-заплетена. Ставаше въпрос за някакъв човек, който сам си отглеждал кервиз, а по-късно излезе, че жена му била племенница по майчина линия на някакъв си пък друг човек, който си направил отоманка от един стар сандък за амбалаж.

По средата на историята приятелят му огледа купето с извинителен поглед, сякаш искаше да каже: „Страшно съжалявам, господа, но аз наистина нямам никаква вина. Сами виждате в какво положение се намирам. Моля ви, не ме укорявайте, защото и без това съм достатъчно притеснен.“

Ние му отвърнахме със съчувствени погледи, които говореха: „Не се безпокойте, драги господине, няма нищо. Ние отлично разбираме вашето положение и много бихме искали да можем да ви помогнем с нещо.“

След това нещастникът като че ли малко се поободри и със смирение заслуша отново.

В Доувър Б. и аз побързахме да се качим на парахода и стигнахме точно навреме, за да вземем последните две спални места. Радвахме се, че не ги изпуснахме, защото имахме намерение да се навечеряме хубавичко и след това да легнем да спим.