Читать «Дневник на едно пътешествие» онлайн - страница 7

Джеръм К. Джеръм

Аз, разбира се, добавих още нещичко, но не много. Във всеки случай успях да събера всичко в една малка пътна чанта. Много ми се щеше да взема сандъчето за чай — колко приятно би било да си играем на сладкарница във влака, — но Б. не искаше и да чуе.

Надявам се, че времето няма да се промени.

ПЕТЪК, 23-ТИ

Ранно ставане. — Трюмът трябва да се напълни с баласт преди отплуване. — Досадната намеса на провидението в неща, от които не разбира. — Б. изказва погрешно мнение за мен. — Скучна история. — Запасяваме се с баласт. — Умерен моряк. — Игривият кораб.

Тази сутрин станах много рано. Сам не зная защо. Ще тръгнем чак в осем вечерта. Но не съжалявам. Това е една промяна. Накарах всички в къщи също да станат рано и закусихме в седем.

На обед се нахраних добре. Един мой приятел моряк веднъж ми каза:

— Ако ти предстои да пропътуваш кратко разстояние по море и се чувствуваш неспокоен, зареди се здравата с товар. Товарът в трюма прави кораба устойчив. Празните съдове се люшкат, клатят се и се накланят ту насам, ту натам из целия път, а кърмата им все нагоре стърчи. Послушай ме и се запаси с баласт.

Този съвет ми се стори много разумен.

Следобед пристигна леля Ема. Много се зарадва, че ме е сварила. Нещо й подсказало да промени първоначалното си намерение и да дойде в петък вместо в събота. Сигурно било провидението.

Бих искал провидението да си гледа своята работа и да не се меси в моята, след като не я разбира.

Леля Ема каза, че ще остане, докато се върна, тъй като искала отново да ме види, преди да си отиде. Аз й обясних, че може би няма да се върна по-рано от един месец, а тя каза, че това нямало значение, че имала предостатъчно време и ще ме дочака.

Домашните ме умоляват да се върна колкото мога по-бързо.

На вечеря отново похапнах добре — „заредих се здравата с баласт“, както би се изразил моят приятел морякът; сбогувах се с всички, целунах леля Ема и обещах да се пазя — обещание, което, ако е рекъл господ, най-добросъвестно смятам да спазя, — повиках файтон и потеглих.

Стигнах на гара „Виктория“ преди Б. Запазих две ъглови места в едно купе за пушачи, след това взех да се разхождам напред-назад по перона и да го чакам да дойде.

Както се обръщах, за да тръгна в обратна посока, налетях в буквалния смисъл на думата) върху Б. Той ме нарече недодялано магаре, но като ме позна, извини се за грешката си. Оказа се, че той също отдавна бил на гарата и ме чакал. Казах му, че съм запазил две ъглови места в едно купе, а Б. ми каза, че и той е направил същото. По някакво странно съвпадение и двамата бяхме избрали едно и също купе. Аз бях заел двете ъглови места откъм перона, а той беше запазил другите две. Четирима пътници седяха сгушени в средата. Ние задържахме двете места до вратата, а другите две отстъпихме. Приятно е да проявяваш щедрост.

В нашето купе имаше един страшно приказлив пътник. Не съм срещал човек с такъв запас от безинтересни истории. Пътуваше с един свой приятел — във всеки случай, когато тръгнаха, двамата все още бяха приятели — и не му даде мира с приказките си от потеглянето на влака от гара „Виктория“ до пристигането му в Доувър. Първо му разказа една предълга история за някакво куче. В тази история нямаше нищо интересно и духовито, а чисто и просто се разказваше как това куче преживявало дните си. Като се събудело сутрин, започвало да лае пред вратата и когато слезели долу да му отворят, то се втурвало вътре. После по цял ден се въргаляло из градината и когато жена му (не жената на кучето, а жената на човека, който разправяше историята) излезела в градината, намирала го заспало на тревата; тогава го внасяла вътре в къщи и то си играело с децата; през нощта спяло в бараката за въглища, а сутринта всичко започвало отначало. И тъй нататък, и тъй нататък цели четиридесет минути.