Читать «Синдикатът на престъпниците» онлайн - страница 198

С други думи, признанията на Ейб Релис прозвучаха като погребален звън за всички надежди на тази гадна личност. Истината, която той успяваше да скрие под похлупака на терора, упражняван върху свидетелите, в един ден неочаквано избухна с цялата си ужасяваща голота и подкрепена с неоспорими доказателства. Ейб Релис беше неизчерпаемият източник на показания, когато се отнасяше за бившия му работодател. Той нееднократно изпълняваше ролята на шофьор и телохранител по време па двегодишната нелегална дейност на Лепке Бухалтер. По-конкретно Релис описа фамозната нощ през 1938 г., когато придружаваше страшния си шеф на едно бурно събрание на Големия съвет, поискано от Том Лукезе, на което присъствуваха Албърт Анастасия, Уили Морети, Джери Сатена, Джо Адонис и Лонджи Цвилман. На него Лукезе едва не се сби с Бухалтер, който го обвиняваше солидарно с Анастасия, че искат да го отстранят от някои сектори на конфекцията, които той лично контролираше. Също така Релис беше човекът, който получаваше направо от Бухалтер заповеди за отстраняването на всички свидетели, посочени от него. С организацията се занимаваше Ейб.

Така нареченото „канарче“ предостави на О’Дуайър и Туркъс елементите, необходими за необоримо обвинение срещу неговия бивш шеф. От края на май 1940 г. прокурорът на Бруклин поиска да получи разрешение от властите Бухалтер, който излежаваше първата си присъда в един федерален затвор, да му бъде предаден. Той веднага го обвини в предумишлено убийство. Той нареди също да бъде задържан и най-близкият човек на Лепке, Луис Капоне. Другият лейтенант, Менди Уейс, успя да се измъкне. Търсен от цялата полиция на САЩ, най-накрая беше арестуван през юни 1941 г. в Канзас сити точно навреме, за да се присъедини към двамата си съучастници на подсъдимата скамейка пред криминалния съд на Бруклин. Докато водеха процесите на Фил Страус и Сам Голдстейн, О’Дуайър и Туркъс успяха да завършат и подготовката на делото на шефовете-убийци, чийто процес трябваше да започне на 21 ноември 1941 година.

За тримата, намиращи се под ключ, нямаше никаква възможност да се измъкнат. Освен една-единствена надежда, да се лиши обвинението от най-важния свидетел, преди да стигнат до съда в Бруклин! Ужасяващата непосредствена близост на разплатата направи от Бухалтер див звяр, побеснял от страх и ярост. От дъното на килията той заплашваше синдиката, като настоятелно искаше незабавно да се затвори човката на канарчето. Подобна заплаха беше безполезна. И без нея всички големи босове, намиращи се още на свобода, бяха единодушни по този въпрос, включително и Франк Костело, който единствен в миналото изпитваше отвращение да се обръща за услуги към Анонимното дружество за убийства, макар да беше убеден в необходимостта от съществуването на такъв организъм за поддържане на реда в организацията. Независимо от приказните суми, отпуснати от Върховния съвет, за да се ограничи с всички възможни средства катастрофата, предизвикана от признанията на Ейб Релис и Али Таненбаум и компания, над Синдиката като цяло беше надвиснала смъртна опасност. Защото двамата доносници не се задоволяваха вече да разказват само за действията на Бруклинската комбина, те бъбреха с желание за всичко, което знаеха за американския престъпен свят. Нямаше нито един от главатарите на престъпниците, нито една от бандите, свързана със Синдиката, които да не бяха се обръщали многократно за помощ към убийците от Анонимното дружество за убийства. Освен това по силата на своите служебни задължения — шеф на палачите, Ейб Релис беше работил за всеки от тях. Той познаваше движението на бизнеса им, техните връзки с деловите среди и профсъюзите. Между два договора всички те ги бяха използвали, него и неговите хора, за изнудване и шантаж, за сплашване на нерешителни жертви или неизправни длъжници. Дори Лъки Лучиано в затвора Данемора се чувствуваше директно и опасно засегнат. Защото по негова заповед навремето Маранзано беше екзекутиран от Сам Левин и още трима убийци от Бруклинската комбина. И екипите, предоставени от Бухалтер, бяха тези, които ликвидираха четиридесетте Мустакати дедици, жертва на Сицилианската вечерня от 11 септември 1931 година. Като водач на синдиката Лучиано възхвали премахването на Шулц; дори поставен „на сянка“, той беше човекът, който потвърждаваше всички смъртни присъди, издадени от Големия съвет. Брътвежите на Релис от този момент нататък представляваха смъртна опасност дори и за него. Неприятностите, които се случиха на неговия приятел Бухалтер, нагледно показваха това, което можеше да се случи и на самия него. Вън от себе си от гняв, Лучиано безпокоеше неспирно Сийгъл. Трябваше на всяка цена, независимо с какви средства, да се ликвидира час по-скоро този изменник, който предаваше най-дълбоките тайни на синдиката. Оставянето на един-единствен предател жив представляваше недопустим прецедент. Отсега нататък възникваше рискът всеки заловен бандит, заплашен от смъртна присъда, да повтори действията на Релис! Той трябваше да бъде убит демонстративно и много бързо. Това изискваше и авторитетът на синдиката сред американския престъпен свят.