Читать «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война» онлайн - страница 39

— Имате ли още ревматизъм?

— Тъй вярно, господин докторе, няма никакво подобрение.

Швейк бе подложен на нови мъчения.

По това време вдовицата на един генерал от пехотата, баронеса фон Боценхайм, изхаби много нерви и енергия, за да открие войника, за когото неотдавна бе съобщил вестник „Бохемия“. Касаеше се за същия оня инвалид, който, каран в болнична количка към наборната комисия, бе надал повика: „Към Белград!“ и чиято патриотична проява бе дала повод на редакцията на „Бохемия“ да отправи призив към читателите си за събиране подаръци на патриотичния герой-инвалид.

Най-сетне, след като направиха справка в Дирекция на полицията, установиха, че това е Швейк. По-нататък диренията бяха значително по-леки. Баронеса фон Боценхайм взе компаньонката си, натовари камериера си с една голяма кошница и потегли за Храдчани.

Бедничката госпожа баронеса нямаше никаква представа какво значи да лежиш във военната болница на гарнизонния затвор. Визитната картичка ѝ отвори вратата на затвора, в канцеларията с нея се държаха извънредно любезно и тя след пет минути узна, че „der brave Soldat Schvejk“, когото търсеше, лежи в трети павилион, легло № 17. Придружи я сам доктор Грюнщайн, който съвсем се беше объркал.

След обикновената ежедневна процедура, предписана му от доктор Грюнщайн, Швейк тъкмо бе седнал на кревата си. Заобиколили го бяха група измършавели и гладни симуланти, които все още не се предаваха и продължаваха да се борят упорито с доктор Грюнщайн на базата на пълната диета.

Ако ги подслушваше някой, щеше да остане с впечатлението, че се е озовал в някакво общество на кулинари, в някакво висше училище за готвачи или че е попаднал на гастрономичен курс.

— И простите лоени пръжки ги бива за ядене, стига да ги стоплиш — тъкмо разправяше един, който лежеше от „хроничен катар на стомаха“. — След като се стопи лойта, пръжките се изстискват, докато станат сухи, посоляват се, посипват се с черен пипер и, казвам ви, даже и гъшите пръжки не могат да се сравняват с тях.

— Остави ги ти гъшите пръжки — каза един мъж с „рак в стомаха“, — по-вкусно нещо от тях няма. И дума не може да става за сравнение с пръжките от свинска сланина! Разбира се, те трябва да се изпържат така, че да добият златист цвят, както ги приготвят евреите. Те вземат тлъста гъска, смъкват сланината заедно с кожата и я оставят да се пържи.

— Знаете ли, че имате голяма грешка, що се касае до свинските дръжки? — намеси се съседът на Швейк. — Разбира се, аз имам пред вид пръжките от домашна сланина или, както ги казват, домашните пръжки. Техният цвят не е кафяв, но не е и жълт. Той трябва да бъде нещо средно между тези два нюанса. Такива пръжки не бива да бъдат нито твърде меки, нито много корави. Не бива да хрускат, защото в такъв случай са препържени. Трябва да се топят на езика и при това не бива да имате впечатление, че маста тече по брадата ви.

— Кой от вас е ял пръжки от конска сланина? — обади се нечий глас, но не получи отговор, тъй като в помещението се втурна санитарният подофицер: