Читать «Селестинското пророчество» онлайн - страница 19

По лицата на спътниците си забелязах следи от тази доминанта, но ми се струваше, че виждам и някои симптоми на пробуждане. Колко ли хора, питах се аз, са забелязали вече наличието на закономерни случайности?

Самолетът се наклони напред и започна да се спуска. Стюардът обяви, че скоро кацаме в Лима.

Казах на Добсън името на хотела, в който щях да отседна и го попитах за неговия. Оказа се, че той се намира на два-три километра от моя.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Тъкмо обмислям това — отвърна той. — Вероятно първо ще посетя Американското посолство и ще ги уведомя защо съм тук, просто от протоколни съображения.

— Добра идея.

— Подир туй ще проведа разговори с колкото се може повече перуански учени. Учените от университета в Лима вече ми заявиха, че не знаят нищо за Ръкописа, но има учени, които работят върху различни разкопки и може би те ще имат желание да говорят. Ами ти? Какви са твоите намерения?

— Нямам такива — отвърнах аз. — Имаш ли нещо против да те придружа?

— Ни най-малко. Смятах да ти го предложа.

Когато самолетът се приземи, ние си взехме багажа и се уговорихме да се срещнем по-късно в хотела на Добсън. Излязох и махнах на едно такси в спускащия се здрач. Въздухът беше сух, подухваше свеж ветрец.

Щом таксито потегли, едно друго такси веднага ни последва, после поизостана сред другите коли. Минахме няколко завоя, а то не се отклоняваше от нас и аз успях да различа на задната седалка един силует. Стомах ме присви от напрежение. Помолих шофьора, който говореше английски, да не кара право към хотела, а известно време да се върти наоколо. Той се съгласи без коментар. Таксито продължи да ни следва. Какво ли означаваше всичко това?

Когато стигнахме до хотела, казах на шофьора да ме почака в колата, след което отворих вратата и се направих, че плащам сметката. Таксито, което ни следваше, спря на известно разстояние от нас, мъжът излезе и се отправи към входа.

Тогава аз скочих обратно в колата, затръшнах вратата и казах на шофьора да тръгва. Когато се отдалечихме, мъжът излезе на улицата и ни проследи с поглед, докато се изгубихме. Виждах лицето на шофьора в задното огледалце. Той внимателно ме наблюдаваше и изразът му бе доста напрегнат.

— Извинете ме за тази случка — казах аз. — Наложи се да сменя хотела.

Опитах се да се усмихна и му подадох името на хотела на Добсън, макар че вече ми се искаше да тръгна направо за летището и да хвана първия самолет за Щатите.

На една сграда разстояние от хотела накарах шофьора отново да спре.

— Почакайте ме тук — казах му аз. — Веднага се връщам.