Читать «Евелин» онлайн - страница 2

Щеше да започне нов живот с Франк. Беше мил, добър и с открито сърце. Щеше да избяга с него на нощния кораб, за да му стане жена, за да живее с него в Буенос Айрес, където той имаше дом, който я чакаше. Спомнеше си деня, в който го видя за първи път, беше на квартира в една къща на главния път, която тя често посещаваше. Преди няколко седмици. Стоеше на вратата, а шапката му беше отхвръкнала назад, разкривайки буйна коса и бронзово чело. Запознаха се. Срещаха се зад склада и я изпращаше до дома. Заведе я на „Бохеми“, почувства се в небесата като седна до него на евтините места в театъра. Беше музикален инвалид, но пееше малко. Всички знаеха, че се ухажват, а когато той запя, песента за моряка, тя се смути. Викаше и Попинс. Отначало й беше интересно да си има приятел, но после започна да го харесва. Знаеше истории за различни страни. Беше започнал кариерата си като юнга за по лира на месец на кораб, пътуващ до Канада. Каза й имената на корабите, с които е пътувал. Бил прекосил Магелановия проток, разказа й за ужасните патагонци. Бил си стъпил на краката в Буенос Айрес и се върнал в родината само като на почивка. Разбира се, баща й беше разбрал за любовта им и й беше забранил да се вижда с него.

— Познавам ги тия моряци…

Един ден баща й се скарал с Франк и оттогава трябваше да се срещат тайно.

Нощта идеше. Бялото на писмата в ръцете й се губеше в тъмата. Едното беше за Хари, другото — за баща й. Обичаше най-много Ърни, но харесваше й Хари. Отдавна вече беше загубила връзка с баща си, но щеше да й липсва. Понякога беше толкова добър с нея. Наскоро, беше легнала болна за ден, чете й книга и й препече филийка на огъня. Докато майка й беше жива, често ходеха на пикник на хълма на Хот. Спомняше си как ги забавляваше като си слагаше на главата бонето на жена си.

Времето летеше, но тя остана до прозореца, с глава на завесите и ноздри, пълни с мириса на прашния кретон. Някъде надолу по улицата се долавяше звука на стар орган. Усещаше въздуха. Странно, беше обещала на майка си да пази къщата и семейството толкова дълго, колкото можеше. Спомняше си последният ден на покойната, беше пак в тъмната, задушна стаичка от другата страна на хола, а отнякъде се чуваше музика, напомняща за Италия. Някой плати на пианиста и той си тръгна. Спомни си баща си на вратата на стаята на болната да крещи:

— Проклети италианци, махайте се оттук!

Тези последни думи като, че ли съкратиха краткият изпълнен със саможертви живот на майка й. Потрепери, като си спомни отново последните думи на майка си: