Читать «Подхлъзването» онлайн - страница 7

Представих си Том Ледбийтър в спретнатия си тъмен костюм, стиснал куфарче в изпотените си ръце, чакащ началото на една битка, която знаеше, че не може да спечели.

Харгис се върна след няколко минути.

— Ако ме последвате…

Последвах го по коридор, достатъчно широк за десеттонен камион. Спряхме пред двойна дъбова врата.

Харгис почука лекичко, натисна дръжката и бутна вратата.

— Мистър Уинтърс от „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ — прозвуча сякаш обявяваше третокласен номер в четвъртокласно нощно заведение.

Поех си въздух и влязох.

Стаята беше малка, слънчева и пълна с цветя. Френски прозорци водеха към широка тераса и откриваха прекрасен изглед към градината и далечния океан.

Зад голямо бюро до прозореца седеше момиче с прибрана назад тъмна коса. Сините й очи ме гледаха иззад строги очила без рамки. Не си направих труда да гледам зад прическата и очилата и там ми беше грешката. Познавайки Ив Долън сега ми се струва странно, че тогава не забелязах в нея онова нещо, което след няколко месеца щеше да превърне живота ми в ад. Не ме интересуват очилати жени, така че не се потрудих да я огледам отблизо. Очилата и прическата й я поставяха в категорията „кисели девственици“, а мен те никога не са ме интересували.

— Мистър Уинтърс? — попита тя и забелязах как зяпаше облеклото ми.

— Същия.

— Ой! Аз съм мис Долън, секретарката на мис Шели. Ще седнете ли? Мис Шели може да се забави.

Сетих се Ледбийтър, за това как е чакал часове за да бъде отпратен. На мен тия нямаше да ми минат.

— Когато мис Шели ме повика, ще ме намерите в градината — казах аз и излязох на терасата.

Чух я да казва нещо след мен, но продължих. Слязох по стълбите, седнах на парапета и запалих цигара. Бях доста нервен, но си повтарях, че няма да бъда отпратен без да видя тази жена. Реших да изчакам петнадесет минути и да действам. Наблюдавах как цяла рота китайци грижовно поддържат поляните, алеите и цветните лехи. Изпуших три цигари докато стрелките на часовника ми бавно се влачеха в кръг. Най-после петнадесетте минути изтекоха. Нахълтах обратно в убежището на мис Долън.

— Още ли не е готова да ме приеме? — сложих ръце на бюрото и се наклоних напред, така че да може да улови миризмата на одеколона ми.

— Боя се, че не. Тя може доста да се забави, мистър Уинтърс.

— Бих искал лист хартия и плик.

Това я изненада. След моментно колебание тя ми посочи един шкаф.

— Благодаря — Казах аз. — Ако разрешите… — наведох се, измъкнах пишещата машина под носа й, обърнах я, сложих я пред себе си на бюрото, издърпах си стол и седнах.

Тя понечи да каже нещо, но се отказа. Продължи да пише в бележника си, но личеше, че е изненадана.

Натраках следната бележка:

„Уважаема мис Шели,

Вече петнадесет минути чакам да ме приемете. Сега мис Долън ми съобщава, че може още да се забавите.

Аз съм човек със съвест и, ако разрешите, мой дълг е да ви информирам, че с всяка минута, която прекарвам във вашата прекрасна градина аз губя вашето време и пари — особено парите ви. Има една поговорка, която гласи, че борсата не чака инвеститора да се наспи.

Освен това има един въпрос относно някакво палто от норка, който изисква спешно да бъде разгледан от нас двамата“.