Читать «Подхлъзването» онлайн - страница 6

Второ, искала да вдигне наемите на всички апартаменти, принадлежащи на фондацията „Шели“, с петнадесет процента. Ледбийтър й напомнил, че миналата година ги е повишила и е невъзможно ново повишение. С него била съгласна и фирмата „Харисън и Форд“, управляваща недвижимите имоти. Според тях наемите не отговаряли вече на условията в апартаментите и щяло да бъде невъзможно да изцедят допълнителни пари от наемателите.

Трето, искала банката да продаде голям жилищен блок на „Уестърн Авеню“ 334, който баща й купил през 1914 година. На пръв поглед разумно искане, имайки предвид повишението на цените на жилищните блокове. Ами петимата наематели, живеещи там, откакто е бил купен от стария Шели? Банката смяташе, че те трябва да се имат предвид. Вестъл вече имаше предложение от Моу Бърджис, и то доста добро; той искаше да превърне блока в луксозен публичен дом.

Въпреки всички объркващи въпроси, които тя можеше да ми изстреля, считах, че първо трябва да се оправя с тези три точки, ако искам да се задържа и минута на новия си пост.

Сутринта на петнадесети взех такси от банката до скромния си едностаен апартамент и се преоблякох. Ледбийтър винаги посещаваше резиденцията Клифсайд в традиционния тъмен костюм. Аз реших да предоставя на Вестъл пълна смяна на пейзажа.

Облякох си бяла спортна риза, жълто спортно яке и сини габардинови панталони. Сложих кафяв шал на жълти точки и мокасини от телешка кожа.

Приличах повече на преуспял филмов актьор, отколкото на неуспял чиновник и точно така исках да изглеждам.

Частният път до резиденцията беше изсечен направо в скалата. Извиваше се около три мили, все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая свършваше до изящна порта от ковано желязо, висока около пет метра, на триста метра над морското равнище.

Таксито преодоля последния завой и първият поглед към къщата ме изправи на нокти.

Очаквах нещо голямо, но това не беше къща, а дворец, кацнал на огромна тераса; необятна и прекрасна грамада от бял мрамор.

Стоте бели стъпала до входната врата доста ме измориха.

Преди да се огледам за звънец или нещо такова, една от вратите се отвори и Харгис, икономът на Вестъл, застана като в рамка.

Беше голям и дебел, със студено, аристократично лице като на владика. Бледосивите му очи ме изгледаха с хладно неодобрение. Погледът му конкурираше сибирски вятър.

— Аз съм мистър Уинтърс — съобщих. — Мис Шели, моля.

Той се отмести и влязох в нещо с размерите на Пенсилванската централна гара.

— Моля седнете, сър — той излезе с високо вдигната глава и гръб изправен като релса.

Разходих се, оглеждайки рицарските брони, бойните секири, копията и мечовете, които блестяха по облицованите с дъб стени.

Имаше и няколко картини в масло на добре охранени кавалери, които можеше и да са, а можеше и да не са дело на Франс Хале.

Атмосферата на къщата имаше странен ефект върху мен. Започнах да съжалявам за спортния си екип. Изведнъж изпитах страх от срещата с Вестъл Шели.