Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 61

— Означава ли това, че трябва да чакам докато умреш или да остареем преди да похарчим и цент?

— Виж какво… — Раздразненият ми глас дори и на мен прозвуча грубо. — Ще похарчим парите…

— Извинявай. Само питах. Просто ми изглежда странно че заработваш шейсет хиляди долара, и въпреки това продължаваме да живеем по същия начин, носим едни и същи дрехи, не ходим никъде, не правим нищо, и аз дори не мога да те придружа до Ню Йорк. Сигурно съм глупава, но не мога да проумея защо ще се съсипваш заради мен денонощно, и никой от двама ни да не може да се поразсее.

В главата ми нахлу гореща кръв. Това вече беше прекалено за и тъй обтегнатите ми нерви.

— За бога, Сарита! — изревах аз. — Стига вече! Опитвам се да построя мост! Дори и не съм получил парите още! Ще ги похарчим след като ги взема!

Последва пауза и тя изрече със студен и сподавен глас:

— Съжалявам много. Не исках да те ядосам.

Настана мъртва тишина, продължаваща до безконечност. Всеки от нас знаеше, че другият е буден, не може да заспи, разтревожен и дълбоко наранен.

Сенчестият призрак на Рима се беше изправил между нашите легла, и ни отблъскваше един от друг, застрашаваше нашето щастие.

Бях длъжен да я открия.

Бях длъжен да се отърва от нея.

II

Самолетът ми кацна на летището на Лос Анджелис малко след един часа и аз взех такси до банката Пасифик и Юнион.

През всеки свободен момент, а те съвсем не бяха много, които бях имал през последните две седмици, си бях блъскал главата как да измъкна адреса на другата банка на Рима. Бях сигурен, че Пасифик и Юнион го имаха в регистрите си, и първият ми ход беше да се опитам да разбера как и къде го съхраняват.

С облекчение видях, докато плащах на таксито, че банката беше крупна. Имах страхове да не би да се окаже някакъв малък филиал само с няколко служители, които да ме запомнят. Но тази се помещаваше в голяма сграда с униформен портиер на вратата, и непрекъснат поток от клиенти в двете посоки.

Влязох в голямата зала. От двете страни имаше решетки, зад които стояха банковите касиери. На всяко гише имаше малка опашка от клиенти. Около и зад гишетата имаше просторен проход където чиновниците работеха със сметачни машини. В далечния край на залата видях стъклените кабини за банковите служители.

Приближих се до една от решетките и се наредих на късата опашка. Мърморейки оправдания се пресегнах и взех една празна бланка от гишето. Извадих от портфейла си десет пет доларови банкноти. След няколко минути пред мен беше останал само един клиент и аз вече имах достъп до щанда. Написах с едри печатни букви в горната част на бланката RITA MARSCHAL, а в долната част на бланката добавих: внасяни от JOHN HAMILTON.

Мъжът пред мен си тръгна и аз бутнах десетте петдоларови банкноти и надписаната бланка под решетката.

Касиерът взе бланката, вдигна гумения печат, и застина намръщен. Вдигна поглед към мен.

Бях се облегнал небрежно на щанда, с поглед встрани от него. Лицето ми беше безизразно.

— Не мисля, че това е правилно, сър — каза ми той.