Читать «Има ли нещо по-хубаво от парите?» онлайн - страница 49

Двамата с Крийди излязоха от студиото.

Поколебах се за момент, после усетих върху себе си любопитния поглед на техника, отидох до телефона и вдигнах слушалката.

Инстинктивно знаех вече кой се обажда. Оказах се прав.

— Здравей — каза Рима. — Наблюдавах изпълнението ти. Моите поздравления.

Усетих как челото ми се покри със студен пот.

Около мен сновяха много хора. Трябваше да внимавам какво говоря.

— Благодаря ти.

— Значи сега си богат.

— Сега не мога да говоря.

— Не искам такова нещо от теб. Ще те чакам във фоайето на хотел Калоуей в десет часа. Ще направиш добре, ако дойдеш.

Чух я да затваря и бавно пуснах слушалката.

Извадих носната кърпичка и изтрих потното си лице. Съзнавах, че съм блед като смъртник и треперя.

— Да не ви прилоша, мистър Холидей?

— Не. Всичко е наред.

— Може би е от горещината от лампите. Изглеждате много зле.

— Ще изляза на чист въздух и ще ми мине.

— Желаете ли да ви съпроводя?

— Не, благодаря… Ще ми мине. От топлината е.

Излязох от студиото и се запътих надолу по стълбите, където ме чакаха Джак и Крийди.

Глава втора

I

Не беше лесно да открия хотел Калоуей. Когато най-сетне се добрах до него, оказа се, че е от ония съмнителни и нечистоплътни заведения със стаи под наем за час, пръснати по цялото източно крайбрежие на реката, и които непрекъснато биваха затваряни от полицията, след което отново ги отваряха, вече с нови управители.

След като оставих Крийди в един ресторант, където трябваше да се срещне със жена си, и Джак в апартамента му, беше станало прекалено късно да се прибирам и после отново да пресичам целия град, за да се срещна с Рима в десет.

Така че се обадих на Сарита и z казах, че трябва да отида до офиса, тъй като Крийди иска някои данни, които му трябваха за статията, която пишеше. Успокоих я, че ще хапнем по някой сандвич с него и не съм сигурен по кое време ще се прибера.

Влязох във фоайето на хотел Калоуей няколко минути след десет.

На рецепцията стърчеше някакъв унил и белокос негър. До вратата се кипреше прашна палма в потъмняла бронзова кофа. Заобикаляха я пет бамбукови стола, в които не личеше да беше сядано някога. И целият този мрачен декор беше потопен в атмосферата на мизерия.

Спрях и се огледах.

В един ъгъл, в единственото кожено кресло, беше седнала жена в износени дрехи. Гледаше ме втренчено, с висяща от щедро начервените z устни цигара.

В първия момент не можах да я позная. Косата z вече не беше сребърна: беше я боядисала керемиденочервена и подстригала късо в стил „уличник“. Черният z костюм изживяваше последните си дни. Зелената z риза беше груба и избеляла от многобройните пранета.

Закрачих бавно през фоайето сподирян от погледа но стария негър и спрях пред нея. Вгледахме се един в друг.

Изминалите години бяха оставили тежък отпечатък върху нея. Лицето z беше подпухнало, с една нездрава бледност. Изглеждаше по-възрастна за трийсетте си години. Щедро сложеният върху бузите z руж можеше да заблуди може би само нея. Очите z гледаха твърдо; безличните мътни очи на уличница; като камъни потапяни в синъочерно мастило.