Читать «Дванайсет жълти и една жена» онлайн - страница 11

— Интересна птица си ти — каза Гросет, изпълнен със съмнение. — Но както и да е. Това, което знам, няма да ти свърши много работа. У китаеца не намерихме нищо.

— Как са го вкарали вътре?

— Не им е било никак трудно. Донесли са го в голям кош за мръсно пране през служебния вход и са го сложили в една празна кантора, преди да го стоварят в твоята.

— Не ми пробутвай тия — каза Фенър. — Не са ми го носили на мен. Оставили са го в празна кантора.

Гросет издаде звук, подобен на цепене на басма.

— Някой видял ли е типовете, които са го донесли?

— Не.

— Е, благодаря ти, приятел. Един ден ще ти се отплатя със същото. Нещо друго? Нещо, което да ти се е сторило странно?

— Не, нищо такова. Някой му беше прерязал гърлото и след това му го беше зашил. Това е странно, предполагам.

— Да. И без да ми казваш щях да се сетя, че е странно. Нещо друго?

— Не, няма.

Фенър постави слушалката върху вилката. Остана загледан в телефона в продължение на няколко минути, с безизразно лице и замъглен от объркване поглед.

Пола, която се върна в кантората след два часа, го завари отпуснат в стола си, с крака върху бюрото, със сако, обилно наръсено с пепел от цигара, и със същия озадачен поглед.

Тя остави малкото си куфарче на креслото, махна палтото и шапката си и попита:

— Някакъв напредък?

Фенър поклати глава.

— Ако не беше този китаец, щях да впиша парите в графата „лесни печалби“ и всичко да се свърши. Тези типове не биха рискували да влачат тази леш чак до кабинета ми, освен ако не са имали много основателна причина да ме отстранят за известно време.

Пола отвори куфара си и извади една книга. — Вечеряла съм — каза тя и седна на тапицирания стол до бюрото. — Всичко ми е наред. Ако питаш дали ще те извиня, можеш да вървиш.

Фенър кимна. Изправи се и пооправи дрехите си.

— О’кей — каза той, — ще се върна след малко. Ако позвъни, кажи й, че много искам да я видя. Вземи адреса й и продължавай да й говориш сладки неща. Искам да се сближа с тази дама.

— От това се боях — измърмори Пола, но Фенър излезе, без да я чуе.

Точно пред вратата, рамо до рамо, стояха двама мъже в черни костюми. Приличаха на мексиканци, но не бяха. После реши, че са метиси, но пак не беше сигурен. И двамата държаха десните си ръце в джобовете на изопнатите сака. Бяха облечени еднакво — изцяло в черно, с черни широкополи шапки, бели ризи и ослепителни вратовръзки. Напомняха номер, с който започва водевилна програма, само че като се вгледаше човек в очите им, започваше да си мисли за змии и други неща, които нямат крака.

— Искате да ме видите? — попита Фенър.

И без да му казват, знаеше, че двата пистолета са насочени към корема му. Издутините в джобовете на саката им не можеха да го заблудят.

По-ниският отговори:

— Аха. Помислихме си, да вземем да се отбием.

Фенър влезе обратно в кантората. Пола отвори чекмеджето на бюрото му и сложи дланта си върху пистолета калибър .38. Ниският каза: