Читать «Прерията» онлайн - страница 16

Девойката долови скрития в този въпрос упрек и за миг замълча смутено. Но като погледна крадешком доброто и сериозно лице на събеседника си, който продължаваше да я гледа все тъй съчувствено, тя отговори твърдо и тонът й не оставяше съмнение, че правилно е разбрала смисъла на думите му:

— Да не дава Господ някой като тия, които видя там, да ми е брат или някакъв друг близък и скъп човек! Но кажи ми, старче, наистина ли живееш сам в този пустинен край? Действително ли тук няма никой друг освен теб?

— Стотици, не, хиляди законни владелци на тая земя бродят из степта, ала малцина са хората с нашия цвят на кожата.

— Значи, не си срещал тук нито един бял освен нас? — прекъсна го момичето, сякаш нямаше търпение да дочака бавните обяснения на стареца.

— Нито един от много дни… Ш-шт, Хекторе, тихо! — добави той в отговор на глухото, едва доловимо ръмжене на кучето си. — Тоя пес усеща нещо лошо откъм наветрената страна! Черните мечки от планините понякога се спускат и по-ниско. Моето куче няма навик да ръмжи заради безобиден дивеч. Вече не стрелям с пушката си тъй бързо и точно, както едно време, ала и сега, на стари години, неведнъж съм повалял в тая прерия даже най-свирепи хищници, тъй че няма от какво да се боиш, момиче.

Девойката завъртя очи по оня особен маниер, който тъй често може да се забележи у представителките на нейния пол: първо погледна земята под нозете си, а после обгърна с поглед всичко наоколо, достъпно за човешкия поглед; но лицето й изразяваше по-скоро нетърпение, отколкото тревога.

Скоро обаче едно късо излайване на кучето накара и двамата да обърнат очи в определена посока и сега вече смътно различиха истинския виновник за това повторно предупреждение.

ГЛАВА III

Хайде, хайде! Нали те знам — малко ти трябва,

когато си кипнал, и още по-малко — за да кипнеш.

Ти си един от най-избухливите младежи в цяла Италия.

Шекспир — „Ромео и Жулиета“

Макар траперът да се поучуди, като видя, че към него се приближава още една човешка фигура, и то по посока, противоположна на мястото, където преселникът бе разположил лагера си, той запази спокойствието на човек, отдавна свикнал на опасности.

— Мъж е — каза той — и в жилите му тече бяла кръв, иначе стъпката му щеше да бъде по-лека. Ще трябва да бъдем готови за най-лошото, защото смесенокръвните, които се срещат из тия далечни места, са май по-големи варвари от истинските диваци.

С тези думи той вдигна пушката си и пипнешком провери в ред ли са кремъкът и запалката й. Но едва насочи дулото и треперещите ръце на спътницата му го уловиха поривисто за лакътя.

— За Бога, не бързай — каза тя, — може да е приятел… познат… съсед!

— Приятел! — повтори старецът, като се освободи полека от здравата й хватка. — Приятелите навред са рядкост, а в тоя край се срещат може би още по-рядко, отколкото другаде. А пък съседите са заселени толкова далеч един от друг, че този който идва към нас, едва ли е и познат.

— Дори и да е непознат, ти няма да пожелаеш да пролееш кръвта му!