Читать «Прерията» онлайн - страница 15

Качето отметна глава нагоре и в отговор на думите на господаря си зави жално и продължително и не млъкна дори когато отново зарови муцуна в тревата, като че водеше смислен разговор с тоя, който тъй добре разбираше безсловесна реч.

— Сега ти, Хекторе, явно предупреждаваш! — продължи траперът, като предпазливо сниши гласа си до шепот и се огледа внимателно. — Какво има, песчо? Говори по-ясно, кученцето ми. Какво има?

Ала кучето вече бе забило нос в земята и мълчеше като задрямало. Но острият, бърз поглед на стопанина му скоро различи в далечината някаква фигура, която сякаш плуваше под измамната светлина по хребета на същия хълм, на който бе застанал самият той. Скоро очертанията й се обрисуваха по-ясно — ефирна женска фигура, която поспря в нерешителност, като че ли обмисляше дали е благоразумно да продължи. Очите на кучето сега проблясваха на лунните лъчи — виждаше се как ту се отваряха, ту се затваряха лениво, но то не показа никакви други признаци на недоволство.

— Приближи се. Ние сме приятели — проговори траперът, приравнявайки се със спътника си по стар навик и може би по силата на тайнствената близост, която ги овързваше. — Ние сме твои приятели и нищо лошо няма да ти направим.

Насърчена от мекия му глас и може би подтиквана от важността на целта си, жената се приближи и застана до него. Тогава старецът позна в гостенката си младата девойка, вече известна на читателя под името Елен Уейд.

— Мислех, че сте си отишъл — каза тя, като се огледа плахо и тревожно. — Казаха, че сте си отишъл и че никога вече няма да ви видим. Не предполагах, че сте вие!

— Хората са рядкост из тия пусти поля — отговори траперът. — И смирено се надявам, че макар и толкова отдавна да общувам с дивите зверове на пустинята, все още не съм загубил човешки облик.

— О, аз разбрах, че пред мен стои човек, и дори ми се стори, че познах воя на кучето — отговори тя забързано, сякаш искаше да обясни нещо, но се сепна от страх да не се е разбъбрила повече, отколкото трябва.

— Не видях кучета между впряговете на баща ти — забеляза траперът.

— Баща ми ли?! — възкликна девойката разпалено. — Аз нямам баща! Бих казала: нямам нито дори и един приятел.

От загрубялото лице на стареца лъхаше прямота и добродушие, а благият и съчувствен поглед, с който се обърна към нея, съвсем успокои девойката.

— Какво търсиш тогава в тоя край, където само силният може да оцелее? — запита той. — Не знаеше ли, че като преминеш Голямата река, оставяш на оня бряг приятел, чийто дълг е винаги да пази млади и слаби като теб?

— За кого става дума?

— За закона. Лошо е, когато го има, ала понякога си мисля, че е още по-лошо, когато съвсем го няма. Старческата немощ ме кара от време на време да се замислям над слабостта човешка. Да, да, законът е нужен, за да се грижи за ония, които не са надарени нито със сила, нито с разум. А ти, девойче, като нямаш баща, сигурно си имаш поне брат?