Читать «По пътя» онлайн - страница 13

— Дявол да го вземе, какво прави онуй момче! — кресна каубоят и полетя след него. Заприлича на състезание. За миг си помислих, че Еди се опитва да духне с колата — и като че ли не съм бил далеч от истината. Но каубоят се лепна за него, изравнихме се и той наду клаксона. Еди намали. Каубоят му свирна повторно да спре.

— Абе, момче, гума ще пукнеш с тая скорост. Не можеш ли да караш малко по-бавно?

— Оттук да не мръдна, ако съм усетил, наистина ли карах с деветдесет? — отвърна му Еди. — Не съм забелязал на тоя равен път.

— Хайде, по-леко, че да стигнем цели до Гранд Айланд.

— Разбира се.

И продължихме. Еди се успокои и може би дори му се доспа. Така минахме стотина мили през Небраска, като следвахме извивките на Плати и нейните злачни поля.

— По време на Депресията — започна да разказва каубоят — поне веднъж в месеца скачах контрабанда в някой товарен влак. В ония дни стотици мъже пътуваха така, по откритите платформи или във вагоните, и те съвсем не бяха нехранимайковци, а просто мъже, останали без работа, които обикаляха и търсеха от едно място на друго, е, имаше и такива, които просто скитаха. Така беше из целия Запад. И железничарите не закачаха никого. Не знам как е днес. А тая пуста Небраска хич не я обичам. Че до средата на трийсетте години тя не беше нищо друго освен един грамаден облак прах, докъдето ти стигат очите. Не можеше да се диша. Земята беше черна. Тук прекарах ония години. Ако ме питат мен, спокойно могат да върнат Небраска на индианците. Мразя това проклето място повече от всяко друго на света. Моят дом сега е Монтана — Мисула. Ела някой път там, и ще видиш какво значи божа земя.