Читать «По пътя» онлайн - страница 11

Но трябваше да се размърдам и да престана да се вайкам, така че грабнах сака си, казах довиждане на възрастния съдържател, седнал до плювалника, и отидох да хапна. Отново ядох щрудел със сладолед — колкото по-дълбоко навлизах в Айова, толкова щруделите ставаха по-големи, а сладоледите — по-вкусни. Накъдето и да погледнех този следобед в Де Мойн, виждах групички от най-красиви момичета — връщаха се от училище — но точно сега нямах време за такива мисли, затова си обещах разврат в Денвър; Карло Маркс вече беше в Денвър; Дийн също беше там; и Чад Кинг, и Тим Грей — Денвър беше родният им град; и Мерилу бе там; а бях дочул и за голяма тайфа, из която се подвизавали Рей Ролинс и неговата красива сестра Бейб Ролинс; и две келнерки, познати на Дийн, сестрите Бетънкорт; та дори и Роуланд Мейджър, моят стар приятел от училище, който също пишеше, и той беше там. Едва чаках да ги видя, предвкусвах срещата ни с радост и нетърпение. Затова подминах хубавите момичета на Де Мойн, а те са най-красивите на този свят.

Едно момче, подкарало нещо като подвижна работилница за инструменти — всъщност камион, претъпкан с инструменти, който то шофираше право, като някакъв модерен разносвач на мляко, — ме превози до върха на полегатия хълм, откъдето веднага ме взеха един фермер и синът му, отиващи към Ейдъл, щата Айова. В този град, под големия бряст до една бензиностанция, се запознах с друг стопаджия, типичен нюйоркчанин, от ирландски произход, който дълги години бил работил на пощенски камион, а сега се бе запътил към момичето си в Денвър и към нов живот. Струва ми се, че бягаше от нещо в Ню Йорк, най-вероятно от закона. Беше истински червенокос млад, тридесетинагодишен пияница и в друг случай сигурно би ме отегчил, но по това време вече сетивата ми бяха зажаднели за каквато и да е човешка връзка. Облечен бе в протрит пуловер и торбести панталони и не носеше със себе си нищо от рода на чанта — само четка за зъби и носни кърпички. Обяви, че ще стопираме заедно. Трябваше да му откажа, защото изглеждаше доста ужасно на пътя. Но не се разделихме и един мълчаливец ни превози до Стюарт, Айова, където вече сериозно заседнахме. Висяхме пред железопътното гише на Стюарт и чакахме цели пет часа, до залез слънце, да се появи някое превозно средство за запад; убивахме времето, като първо всеки разказа за себе си, после той разправи няколко мръсни истории, а накрая просто взехме да ритаме камъчета и да издаваме от тъпи по-тъпи звуци. Дотегна ни. Реших да похарча един долар за бира; отидохме в стария салун на Стюарт и ударихме по няколко. Той се отряза, както се е отрязвал всяка вечер на Девето авеню, там, в нашия Ню Йорк, и в изблик на веселие закрещя в ухото ми всички долни фантазии на живота си. Този човек с нещо ми хареса; не защото беше добро момче, както разбрах по-късно, а защото във всичко бе ентусиаст. Върнахме се обратно на пътя в мрака, но разбира се, никой не спря да ни вземе, а и нямаше кой знае какво движение. Това продължи до три часа сутринта. По едно време се опитахме да подремнем на пейката пред гишето на тарата, но телеграфът гракаше цяла нощ и не можахме да мигнем, а и отвън току прогърмяваха тежкотоварни композиции. Не знаехме как се скача във влак в движение; никога не го бяхме правили; не знаехме дали тези влакове пътуват на изток или на запад, не знаехме как да открием това, нито пък кои вагони да изберем — закритите товарни или откритите платформи, или хладилните и така нататък. Затова, когато точно преди съмване пристигна автобусът за Омаха, ние скочихме в него и се присъединихме към спящите му пътници — аз платих и моя, и неговия билет. Той се казваше Еди. Приличаше ми на един от братовчедите на жена ми от Бронкс. Затова и не го изоставих. Все едно, че бях взел със себе си стар приятел, ухилен добряк, та да се занасяме по пътя.